Първо беше Царят, който искаше да ни спаси с обещанието за чудо за 800 дни. После дойде Бойко Борисов, който също се зае да ни спасява. Сега очевидно е ред на Слави Трифонов. Прилики и разлики между тримата харизматици:
Тримата харизматици в българската политика: преди да стигнем до тях, нека първо си припомним, че докато в началото на прехода сините пълнеха площадите и се бореха за човешки права, свобода и равенство, червените владееха ресурсите и „наливаха основите“ на червения капитализъм. Това обаче не пречеше червените да се заявят като продължители на бившата лява, а сините като носители на възкресената дясна идеология. Нито пък пречеше на електората да гласува за тях именно според това деление. Сменящите се по онова време партийни лидери имаха някакво значение, но далеч по-важна беше идейната ориентация на политическите протагонисти БСП и СДС. И така до идването на Царя, когато идеите отстъпиха място на харизмите.
Тримата харизматици в българската политика
Политическата харизма (от гръцки – дар) е властови инструмент, който е резултат от дарбата на личността да се харесва на публиката, да получава кредит на доверие от нея, при това без пряка връзка с публичната си роля и умението да я изпълнява. Макс Вебер, който въвежда термина, свързва харизматична власт с извънредни персонални качества. Но постепенно става ясно, че тя идва по-скоро от имагинерното очакване на публиката някой да я освободи от несгодите на реалността, да извърши чудо.
В това отношение харизматичните политици приличат на „звездите“ (от киното, шоуто, спорта, аристокрацията) и дори сами се превръщат в звезди, родени от „устрема на имагинерното към реалното”, както го описва Едгар Морен.
Царят например съвсем буквално обещаваше чудо за 800 дни, в които трябваше „да се оправим“, да се измъкнем от мизерията и несправедливостта на прехода, да станем богати и морални. Звездният му образ се градеше върху темела на аристократичния му произход. Той идваше от друга, почти приказна реалност на монарси и благородници, на музейна патина и висок вкус. И тъкмо защото не принадлежеше към нашата действителност, ние му вярвахме, че може да ни спаси от нея. А и Царят сякаш искаше само това – да му „верваме“. Доверието лъскаше харизмата му.
Следващият харизматик, заел се да ни спасява, включително от стореното от Царя и неговите другари от Тройната коалиция, беше Бойко Борисов. Той печелеше доверие по обратния начин – като се отъждествяваше с народа според откровената си максима „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“. Следователно: щом аз, въпреки че съм прост, съм стигнал до върха, значи и на теб може да ти се случи. Така народняшката харизма на Бойко вдъхваше имагинерната надежда за спасение поединично.
В допълнение той градеше звезден имидж на спортист – не само като всекидневна практика, напращяла физика, свойски маниери, уличен сленг и пр., но и като възгледи за политиката. Представяше я като вид спорт, в който или си добър и печелиш, или си слаб и губиш. И той все печелеше, докато не излязоха на бял свят снимките с пачките евро и кюлчетата злато и с безпомощното му заспало тяло. Звезда най-лесно се убива от папарак. Снимките са безмилостна медия – действат подсъзнателно и никакви рационални опити за обяснение не могат да ги опровергаят. Чрез тях образът на Бойко бе преформулиран: от силния човек във властта, който владее положението, той влезе в иконографията на жертвата – на жени и служби, на пороци и заговори. Така аналогията с него престава да разпалва скрити желания и харизмата му гасне.
Следващият харизматик, който се готви да поеме управлението на страната, очевидно е Слави Трифонов. Той влиза в новото си поприще с (и заради) готов и отдавна наложен звезден имидж – на най-популярния телевизионен шоумен. Преработването му в политически имидж сякаш става в специално селектирана кръстоска между предишните двама харизматици.
Подобно на Царя, Слави не иска да играе политическата роля, която е поел – готов е да носи етикета ѝ, ако други я реализират на практика. Присъства като отсъства в политиката, целенасочено мистифицира мотивите и намеренията си и отваря широко поле за догадки и хипотези. И пак като Царя тъне в мълчание, а в редките случаи, когато проговори, го прави по свой почин и на свой терен, без да отговаря на въпроси.
Иначе Слави е същият мачистки персонаж като Бойко Борисов, преминал през теренни битки и склонен към еднолична власт. Психологическият им профил е дотолкова сходен, че е било някак неизбежно да станат приятели. Както и после е било неизбежно да се скарат. Но най-големият общ знаменател помежду им, разбира се, е народът. Политическата харизма и на Слави е продукт на флирта с него. Дори повече от флирт – още от началото на шоуто си той се заявява като хъш, който ще защитава народа от днешните му душмани. А те, според собственото му настояване, са преди всичко политиците, без значение от коя партия. Така че сега, когато сам влезе в политиката, няма друг изход, освен да стои хем в нея, хем извън нея.
Трети епизод на харизматичната власт
И ето, че най-вероятно ни предстои трети епизод на харизматичната власт. Тя по принцип едва ли може да бъде отречена, но в нашия случай обрича все още несъстоялата се демокрация на буксуване. Защото ѝ липсва предвидима политическа посока: харизматиците, а оттам и партиите им, нямат идейна принадлежност, те могат да бъдат всякакви по оста ляво-дясно, Изток-Запад, либерално-консервативно – според моментните очаквания на аудиторията към тях. Това става видимо с просто око, когато се опитате да класифицирате политическото поведение на Царя, Бойко и Слави дори само по тези шест най-общи маркера. Харизматиците могат да добият някаква политическа идентичност само ако си я набавят „отвън“, като влязат в коалиция с представителите на традиционната левица и десница.
Прекрачвайки всякакви исторически и биографични прагове, Царят се коалира с бившите комунисти, в резултат от което партията му изчезна. Бойко се коалира с Реформаторския блок, който по това време олицетворяваше традиционната десница, в резултат от което Блокът изчезна.
Сега ИТН на Слави има подкрепата на ДБ, която в момента е лицето на традиционната десница. Надеждата е (както, впрочем, беше и след първата изборна победа на ГЕРБ) партията на Слави да даде електорална стабилност, а десницата – политическа посока на бъдещото коалиционно управление. Дали ще стане така?
Преди предходните избори сбърках с прогнозата си за ИТН, така че сега предпочитам да оставя финала на този текст отворен.