winless
Орхун прави всичко по силите си, за да помогне на Хира да си върне спомените – и изглежда усилията му най-после дават резултат. Хира започва да си спомня… Междувременно Кенан се подготвя за най-важното дело в живота си – битката за попечителството над Нефес. Но дали ще успее, или Нуршах ще го победи? Вижте какво ще се случи сезон 2, еп.14 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Във сезон 2, еп.13 на турския сериал „Плен“: Орхун и за миг не се отделя от Хира, която много тежко преживява, че не може да си спомни, и се измъчва от вината, че нейният сладкиш е причинил инцидента с Али. Аслъ прави всичко възможно да настрои Али срещу Хира. Ще продължи ли Хира да пие хапчетата, които Аслъ подмени? Междувременно Нуршах е решена да спечели делото за попечителство и да върне Нефес при дядо ѝ.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 14 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Орхун прави всичко по силите си, за да помогне на Хира да си върне спомените – и изглежда усилията му най-после дават резултат. Хира започва да си спомня…
Междувременно Кенан се подготвя за най-важното дело в живота си – битката за попечителството над Нефес. Но дали ще успее, или Нуршах ще го победи?
Действието продължава от предния епизод. Орхун спира колата край горист път, а Хира слиза объркана. Тя оглежда мястото, което ѝ е напълно непознато.
– Къде сме? Защо сме тук? – пита притеснена Хира.
– Скоро ще разбереш! – казва Орхун.
Двамата тръгват напред. Хира върви внимателно, а пред тях изниква каравана. Тя е изненадана, в нея оживява усещане – сякаш нещо, забравено, иска да припомни за себе си.
– Но… Това…
Орхун ѝ прави знак да се приближи към караваната. Той ѝ напомня, че родителите ѝ са били пътешественици. Разказва ѝ, че и той и тя са пътували с такава каравана. И сега ще го направят отново. Отваря ѝ вратата. Хира се колебае, но се качва. След нея и той, и двамата потеглят.
Караваната се носи по пътя. Хира гледа навън с очи, пълни с любопитство.
– Минавали ли сме оттук и преди?
– Да. И тогава много се забавляваше – отговаря Орхун.
Лицето на Хира излъчва спокойствие. Макар и без спомени, думите на Орхун ѝ действат като лекарство. Той ѝ посочва жабката. Вътре Хира намира албум.
– Какво е това? – пита изненадана тя.
– Снимки на родителите ти – отговаря Орхун.
– На родителите ми ли? – не може да повярва Хира.
Тя прелиства албума, очите ѝ се пълнят със сълзи.
– Не помня! Все едно има празни страници пред мен, които трябва да запълня отново – обяснява Хира с разтреперен глас.
– Представи си го като пъзел. Ще го редим заедно. Парченце по парченце. И ще намериш себе си. Ще намериш нас – казва Орхун.
Хира притиска албума до гърдите си.
– Да. Ще успея! – отвръща уверена Хира.
Действието прескача Орхун спира караваната. Мястото е уединено и високо до морския бряг.
– Пристигнахме ли? – пита Хира.
– Искам да видиш нещо! – отговаря Орхун.
Той ѝ отваря вратата. Тя слиза и очите ѝ веднага се пълнят с възхищение. Гледката е величествена.
– Като малка си обичала да гледаш залеза от покрива на караваната – припомня Орхун. – Сега ще се качим заедно!
– Няма нужда да се качваме. И тук е прекрасно – отговаря Хира.
Двамата сядат на скалите. Хира изважда тефтера, подарен ѝ от Орхун и започва да рисува.
– Със себе си ли го носиш?
Хира кимва. Когато Орхун се опитва да надникне, тя се усмихва закачливо.
– Още не!
Орхун се впечатлява от таланта ѝ. Той обяснява, че я е виждал да помага на Али с рисуването, но никога не я е виждал, тя да рисува. Хира му казва, че когато е живяла с Есин и Ръфат, е започнала да рисува. Рисуването е било нейната утеха.
– Тогава всичко сякаш си беше на мястото. Но винаги усещах празнота – казва Хира.
Тя довършва рисунката. Орхун я моли да я види. Тя му показва – нарисувала е тях двамата в този момент на скалите. Той се вглежда в нея.
– Надявам се, че това е един от моментите, които не искаш да забравиш – предполага Орхун.
Хира не отговаря. Погледът ѝ казва достатъчно.
Настъпва нощ. Горският пейзаж се сменя от тъмнината и пламъците на огъня. Хира гледа огъня, а Орхун е замислен.
– Недей така да се взираш във огъня – казва той.
– Защо?
– Ти ми каза, че когато се взираш прекалено дълго в огъня, той може да те погълне.
– Не си спомням да съм го казвала!
– Научила си го в Еритрея. Не помниш, но аз помня всичко. – Хира не казва нищо, а Орхун продължава. – А когато те нямаше, липсата ти ме погълна. Тогава разбрах, защо хората в Еритрея вярват в това – без теб всичко беше много трудно! Затова недей! Повече не казвай, че искаш да си тръгнеш!
Хира е объркана, в нея се надигат чувства, които не може да обясни. Става рязко.
– Ще направя кафе!
Орхун не казва нищо, защото е свикнал с тези нейни бягства. Когато Хира се връща с чашите, той ѝ благодари. Тя сяда отново до огъня.
– Значи и преди сме били тук, така ли?
– Да. Гледахме залеза. Запалихме огъня. После останахме до сутринта! – отговаря Орхун.
– Можем ли пак да останем до сутринта?
Орхун кима като ѝ се усмихва.
Следва пауза. Хира задава въпрос, който я притесняват:
– А аз… какъв човек бях? Смеех ли се много? Говорех ли много?
– Правеше всичко с мярка. Беше дете с Али, сестра с Нуршах. Знаеше как да кажеш истината, без да нараняваш хората!
Хира се замисля.
– А ако не си спомня всичко… Ще мога ли да бъда същата?
– Без значение, дали ще си спомниш всичко или не, времето променя всичко! Например аз бях съвсем различен човек, но благодарение на теб се промених! Но колкото и да се променяме същността ни остава същата! Каквото и да става и твоята няма да се промени!
Настава мълчание между двамата.
–За малко да забравя – казва Орхун и изчезва в караваната и се връща с малък пакет. Дава го на Хира. Вътре тя намира малко бурканче с лешников крем. Очите ѝ светват.
– Любимият ми! – възкликва Хира.
– Спомни ли си? – пита Орхун.
– По-скоро… просто го усещам. Някои неща не се променят – обяснява тя.
Хира споделя крема с Орхун.
Действието прескача на сутринта. Камерата ни показва пепелта от огъня, който запалиха Орхун и Хира, а след това и тях двамата.
Хира се прозява, а Орхун казва, че май не е било добра идея да останат до сутринта.
– Напротив. Радвам се. Времето мина неусетно. Дори не разбрах, кога изгря слънцето! – казва щастлива Хира.
– Оттук нататък винаги ще бъде светло! – заявява уверено Орхун.
Хира се изчервява, става и взима чашите.
– Ще направя кафе!
Когато Орхун посяга да помогне, ръцете им се срещат.
– Ще ти помогна.
Но точно когато се обръща, Хира спира. Главата ѝ пулсира от болка.
– Ааах!
Орхун се доближава притеснен към нея. Тя затваря очи, притиска слепоочията. Тя си спомня – първото им пътуване с каравана, как за малко да падне, когато слиза от покрива от караваната, но някой я хваща…
В този момент Орхун хваща нежно ръцете ѝ, с които Хира се държеше за главата. Хира го поглежда изненадана и гледайки ги в очите казва:
– Черно палто!
– Какво? – не разбира Орхун какво иска да му каже Хира.
– Когато дойдохме за първи път, беше с черно палто и тъмносиня риза!
– Спомни ли си? – пита обнадежден Орхун.
– Да! Спомних си! Били сме тук!
Хира цялата сияе, радостта ѝ прелива. Орхун я държи за ръцете и се усмихва щастлив.
–Да спомних си това място! – повтаря щастлива Хира.
–Казах ти! Просто ти трябва време! – казва Орхун.
Хира се опитва да си спомни още, като притиска главата си с ръце.
– Хайде, хайде, още…
Но нищо…. Орхун хваща ръцете ѝ.
– Това е само началото. Всичко ще си дойде с времето.
– Искам да вярвам в това!
– Вярвай! Не губи надежда!
– Няма. Няма да я изгубя.
– Да се разходим? – предлага Орхун.
Хира се съгласява.
Орхун и Хира вървят бавно в гората. Въздухът е чист, пропит с дъх на борове и спомени, които се опитват да изплуват. Хира повтаря тихо, но развълнувано, сякаш опитва да сглоби парче от изгубеното:
– Черно палто, тъмносиня риза! Черно палто и тъмносиня риза!
Орхун я наблюдава с топъл, окуражителен поглед. В това нейно усилие има нещо детско и трогателно. Той я пита нежно дали иска да ѝ разкаже за този ден.
– Този ден ли? Да, да, моля те. Може и нещо друго да си спомня.
Хира се оживява. Този пламък в очите ѝ кара Орхун да се усмихне.
– Това беше първото ни пътуване с караваната. Изненадах те. Не очакваше да видиш караваната в двора на имението. Беше толкова щастлива.
– Както вчера.
Орхун кимва. Застават за кратко, загледани един в друг. Хира леко се притеснява и се приготвя да продължи напред, но той продължава разказа. Гласът му става спокоен, почти като приказка.
– После тръгнахме, дойдохме точно тук. Беше толкова радостна. Искаше веднага да се качиш в караваната и да гледаш залеза. Направихме огън, говорихме дълго. Гледаше звездите. Видя падаща звезда, пожела си нещо. После ти стана студено и отново запалихме огъня…
Кенан се връща ядосан от срещата си с Рашид и влиза в кантората. Докато Фатих седи на масата и преглежда документи, Кенан обикаля из стаята неспокойно, почти като обезумял. Фатих е изненадан от поведението му. Кенан ядосан му споделя, че Рашид, няма никакво намерение да се откаже от попечителството над Нефес, и дори нарича детето „завещание от дъщеря си“.
Фатих разбира тревогата му, но го уверява, че няма за какво да се тревожат – няма как да отнемат Нефес от Кенан, особено при положение, че се грижи прекрасно за нея. Според него, целият свят вижда това.
Докато Фатих говори, в кантората се появява сериозна жена облечена в строг костюм. В този момент Кенан удря ядосано стената с юмрук. Жената го гледа изненадано. Фатих я забелязва и се прокашля.
Кенан поздравява жената, като се опитва да се съвземе, а жената се приближава до него и му казва, че е от социалните служби и е назначена като вещо лице по делото за попечителство на Нефес Карджъ. Кенан изненадан обяснява, че Нефес е на училище. Жената обяснява, че вече се е видяла с нея, преди да дойде при него. Кенан се ядосва, но се опитва да запази спокойствие.
– Не бях уведомен – казва Кенан.
– Предпочитаме посещенията да бъдат изненадващи, за да не се влияят децата. Ще се радвам, ако мога да видя средата, в която живее Нефес, г-н Кенан!
Фатих веднага се намесва с усмивка и дружелюбен тон.
– Разбира се! Нефес е нашата малка принцеса. Стаята ѝ е насам, ще ви я покажа.
Фатих повежда жената напред. Тя го следва без да показва емоции, а Кенан ги наблюдава притеснено и напрегнато, вървейки зад тях.
Фатих се опитва да създаде добро впечатление, като говори за Кенан с възхищение – колко добре се разбира с децата и как обичат да го викат за съдия на мачовете. Жената слуша учтиво, но дистанцирано, което кара Кенан да се намеси и да приключи разговора. След като жената си тръгва, Кенан въздъхва с облекчение. Въпреки окуражителните думи на Фатих, Кенан остава неспокоен, тъй като знае, че служителката вече е говорила с Нефес. Надява се, че детето е казало колко много го обича.
Малко по-късно Кенан чака Нефес пред училището. Ученици започват да излизат, а Нефес върви бавно и изглежда потисната. Кенан предполага, че разговорът ѝ със служителката не е минал добре, но Нефес обяснява, че са се разбрали чудесно и е казала, че обича баща си. Причината за тъгата ѝ обаче се оказва провалът ѝ в часовете по физическо – не успяла да направи кълбо. Кенан я утешава, а в кантората с помощта на Фатих ѝ показват как се прави кълбо.
Кенан слага възглавници, Фатих демонстрира кълбо по комичен начин, а Нефес наблюдава с интерес. След куража, който ѝ дава Кенан, Нефес прави опит и успява. Вечерта вече сънлива и легнала в леглото, Нефес споделя, че преди я е било страх да прави кълба, но сега ги обича. Кенан ѝ чете приказка за розово зайче, което баща му защитава от ловеца. Преди да заспи, Нефес прошепва, че не иска да бъде дадена на дядо си. Кенан, поразен от думите ѝ, я уверява, че никога няма да я остави.
На следващата сутрин Нефес забелязва, че Кенан е будувал, и прочита един от документите от досието за делото. Въпреки че той отрича, тя разбира, че става дума за нея. За да разведри обстановката, Кенан предлага да направят „ден на бащата и дъщерята“. Нефес се радва и предлага да гледат анимации, да отидат в парка и да хапнат ягодова торта.
Точно в този момент в кантората пристигат Нуршах, Рашид и полицай. Нуршах съобщава, че съдът е постановил временно попечителство на дядото до делото.
Нефес чувайки това се плаши и хваща ръката на Кенан. Той реагира с гняв, обвинява ги в грешка, но след това иска да остане насаме с дъщеря си. Полицаят му дава съдебния документ. В него пише, че има проблеми с управлението на гнева – основание за решението.
Рашит, фалшиво любвеобилен, вика Нефес при себе си.
Нефес се крие зад Кенан, а той с болка и решителност я отвежда в стаята. Рашид подвиква след тях, а Нуршах ги следи с напрежение.
В стаята, Кенан седи до Нефес и се опитва да бъде силен. На лицето му личи, че се бори не само с обстоятелствата, но и със собствената си болка.
– Принцесо… Аз съм адвокат, но има и съдии. Те вземат решенията, а решението е временно да останеш при дядо си.
Нефес започва да плаче. Отчаянието в гласа ѝ прерязва въздуха.
– Не!
Кенан се опитва да я успокои. Казва ѝ, че това е само недоразумение и ще го поправи.
– Само не ме оставяй…
Тези думи го разтърсват. Прегръщат се силно. Той ѝ избърсва сълзите, гледа я в очите.
– Нима някога не съм изпълнил обещание към теб?
– Но не искам да отивам! – казва плачейки Нефес. – Не искам да се разделяме.
– И аз не искам, принцесо! Но сега нямаме избор.
В този момент гласът на Рашид из цялата кантора:
– Хайде, дай ми внучката! Ще извадя ограничителна заповед! Моят адвокат ми каза правата едно по едно!
Кенан стиска зъби, но не показва гнева пред детето. Вместо това, сменя тона.
– Искаш ли да изиграем една игра?
Нефес кимва леко. Кенан отваря чекмеджето и вади малко тефтерче. Поднася го към нея.
– Това ще е нашата тайна. Всеки ден, в който не сме заедно, ще записваш какво искаш да направим после. Нещо, което много, много искаш.
Нефес не реагира веднага. Той се усмихва, окуражава я.
– Хайде, нека първото желание да бъде от мен.
Кенан записва нещо в тефтера и ѝ го подава. Очите ѝ проблясват, когато прочита написаното.
– Наистина ли?
– Наистина, моя красива дъще. Ще наваксаме всичко. Не се тревожи.
Нефес все още е тъжна, но вече малко по-уверена. Кенан я гледа с обич и пита:
– И сега какво правим?
Двамата докосват юмруците си като таен ритуал.
– Каквото и да се случи днес, ще се усмихваме. – заявява Кенан. – Я да видя тази усмивка!
Нефес се усмихва през сълзи и го прегръща. Кенан едва сдържа сълзите си.
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg