Плен - Епизод 205 (Ето какво ще видим)

Орхун прави романтично предложение на Хира и я моли да стане негова съпруга – този път наистина. Междувременно Еда е уведомена, че Орхун е поставил категорично условие: при никакви обстоятелства не желае да я вижда. На Еда това не ѝ харесва и тя решава отново да напомни за себе си. Вижте какво ще се случи в епизод 205 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 15 април 2025 г. от 15:00 часа по bTV. НАКРАТКО какво ще се случи в епизод 205 на турския сериал „ПЛЕН“, който можете да гледате на 15 март 2025 г. от 15:00 часа по bTV Орхун прави романтично предложение на Хира и я моли да стане негова съпруга – този път наистина. Междувременно Еда е уведомена, че Орхун е поставил категорично условие: при никакви обстоятелства не желае да я вижда. На Еда това не ѝ харесва и тя решава отново да напомни за себе си. Действието продължава от предния епизод. След като Перихан изведе Еда от спалнята на Орхун и Хира, Афифе също излезе без да каже и дума. Виждайки в какво състояние е Хира Орхун притеснен се приближава до нея и я пита, дали е добре. Нуршах също е там, поклащайки глава. – Не мога да повярвам какво направи Еда… Но, слава Богу, си добре. Почини си. Ако имате нужда от нещо, ще съм в стаята си. Нуршах излиза, а Хира мълчи, но след малко признава: – Не беше лъжа. Наистина я зашлевих… – признава през сълзи Хира. –Не исках, но… не мога да понасям, когато някой засяга достойнството ми… Знаеш го, нали? Кажи ми! – Знам – отвръща Орхун. – Знам, че не би го направила без причина. Ти си човек с чест. Ти ме наръга с нож! – казва Орхун. – Не исках да те нараня – казва през сълзи Хира. – А аз… си го заслужих, дори малко ми беше – признава Орхун. Той вижда драскотините, които Еда е направила по ръцете на Хира и взема мехлем, с който обработва раните ѝ. – Те вече няма да са в имението! – заявява Орхун. – Повече няма да я срещаш! – Знам… – Почини си. И се приготви за довечера! – казва Орхун и излиза. Действието прескача във вечерта. Хира облечена в червена рокля и Али изтупан също официално чакат Орхун в салона. – Вълнувам се толкова, колкото и ти, Аличо! – заявява Хира. –Защото и за мен ще е първи път. – И ти ли ще се качиш за пръв път на яхта? – пита Аличо с широко отворени очи. – Да – усмихва се тя. В този момент се появява Орхун и им предлага да тръгват. Хира и Али стават, но телефонът на Орхун звъни. Той отговаря: – Ало! Разбирам… значи проблемът е сериозен… Колко време имаме? Добре, ще уредя всичко – отговаря Орхун и затваря. – Какво? Станало ли е нещо? – пита притеснена Хира. – Проблем във фабриката… Не е нещо голямо, но трябва да съм там. Ще отсъствам ден-два. – отговаря Орхун. – Ще отидем друг път, нали, Аличо? – обръща се Хира към детето. – Да направим така! Няма да отлагаме плана! – казва Орхун. – Тази вечер ще отидете на яхтата. Муса ще ви заведе. – Но ти няма да си там – казва с тъга в гласа Хира. – Ще отидем заедно, когато се върна. Обещавам! – отвръща Орхун. – Надявам се да разрешите бързо проблемът! – Ще го решим! Не се тревожи. Първо ще ви изпратя, а после тръгвам! – казва Орхун. Действието прескача. Муса кара Хира и Али към пристанището и не спира да говори. – Първо ще хапнем – казва Муса. – После ще легнем и ще гледаме звездите… Хубаво ще бъде, нали? Аличо, обичаш ли звездите? – Дааа! – сияе Аличо. – Искаш ли ти да управляваш! – Добре, но ще управляваш бавно…, а не рязко! Иначе вълните ще ни мятат насам-натам! Страшно ще стане! Али почуква Хира и ѝ казва, че му се пишка. – Муса, спри колата, ако обичаш някъде – казва Хира. – Разбира се… Хира извежда Али от колата до близките храсти и му казва, че не трябва да се притеснява, защото тя ще се обърне с гръб. След малко Хира се провиква: – Готов ли си, Аличо?… Аличо?... Чуваш ли ме?... Аличо?! Хира се обръща и вижда, че детето го няма. – Аличо?! – извиква тя, вече притеснена. – Муса! Ела бързо! – Какво става? – Няма го! Тук беше, казах му, че ще се обърна, и… изчезна! – Не се паникьосвай. Ще го намерим. Сигурно гони някоя буболечка. Разделяме се – ти наляво, аз надясно. – Добре… Аличо?! – продължава да крещи Хира. Действието се пренася и ни показва Еда. Тя върви по тъмна улице, телефона ѝ звъни, вижда, че е майка ѝ, но не ѝ вдига. – Мислите, че сте се отървали от мен като ме изгонихте ли? Дори и в ада да отида, ще те завлека със себе си пустинна мишко! Няма да ти дам мир! – заканва се Еда. Връщаме се при Хира, която все още търси Аличо. – Аличо?… Къде си?… Аличо?… Отговори ми… Аличо! Господи… къде е това дете?… Земята ли го погълна? Хира разгръща един от храстите и е много изненадана, защото вижда Орхун да стои на пътека очертана със свещи. –Това сън ли е? – пита се тя и се приближава към Орхун много, много изненадана. Двамата застават един срещу друг. –Аличо?! – пита с прегракнал глас Хира. – Аличо е добре. В безопасност е – уверява я Орхун. Камерата ни показва Аличо и Муса, които наблюдават зад храстите. – Уау! – казва Муса, – Браво, Аличо! Направи го точно както се уговорихме! Точно когато казах за вълните, ти каза, че ти се ходи до тоалетна! – Малко се изплаших, но вече мина! – А сега, след като изпълнихме тайната задачата – може да отидем на яхтата и да се борим с вълните! – казва Муса и хващайки детето за ръка се отдалечават. Камерата се връща при Орхун и Хира. Орхун вади от джоба си кутийка, която отваря пред изненаданата Хира. В нея има прекрасен пръстен. – Хира Демирханлъ! Ще се омъжиш ли за мен, наистина? – пита Орхун. Очите на Хира се пълнят със сълзи на щастие. – Да! – отговаря смутена и развълнувана Хира. Орхун слага пръстена на пръста на Хира. – Този пръстен чакаше дълго своята истинска собственичка! А аз чаках теб! – признава Орхун. – Добре дошла! Хира не отговаря веднага. Очите ѝ се пълнят със сълзи. – От щастие… Всичко…! – казва тя. – Дори да са от щастие, пак не мога да понеса сълзи в очите ти! Искам тези красиви очи винаги да се усмихват – казва Орхун, докато гали лицето ѝ. – Оттук нататък пред нас има съвсем нов път! – заявява Орхун като хваща ръцете ѝ. – И този път е светъл – казва с усмивка Хира – Всичко вече е истинско! Не е игра, не е задължение. Заедно сме, защото го искаме – заявява Орхун. – Всичко вече е истинско. Не е игра, не е задължение. Заедно сме, защото наистина го искаме. Нашите ръце никога няма да се разделят… Ще изкупя с любов всяка болка, която си изпитала… Ще бъдем заедно винаги – и в радост, и в тъга… И дори лошите ни спомени ще помним с усмивка. Ще те обичам повече с всеки изминал ден. Повече… и още повече… Действието прескача Хира и Орхун се прибират в имението. Орхун поглежда Хира с усмивка и я пита дали се е изморила. Гласът му е нежен, но внимателен – загрижен, какъвто може да бъде само на едни обичащ мъж. Хира му отвръща с усмивка, че не се чувства уморена. Нито от разходката, нито от времето, прекарано заедно. Напротив – усеща се лека, сякаш самото му присъствие ѝ дава сили. Орхун отбелязва, че са изминали немалък път – не само физически, а и в духовен смисъл – от мястото, откъдето тръгнаха, до тук, където вече са заедно наистина. Хира му напомня, че сам той е казал, че ги чака дълъг път. А той кимва, като признава, че това е било само началото. Истинският им път тепърва предстои. Хира обаче не се плаши – тя му отвръща, че е готова да извърви всяка крачка, стига да е с него. В отговор Орхун с усмивка споменава, че вече очаква с нетърпение и утрешната им разходка. Но добавя, че има едно единствено условие. Хира го поглежда с любопитство и пита какво е то. А той я поглежда с нежност и казва: –Да вървим така… Винаги заедно! Хира само кимва и казва с топъл глас: –Да! Винаги! Орхун признава, че не иска тази вечер да свърши и предлага да изпият по едно кафе, но Хира го спира – първо иска да му покаже нещо. Повежда го към едно малко кътче в градината и сочи с пръст към земята. – Виждаш ли? Поникнало е – казва с вълнение. – Виждаш ли? Орхун прикляква до нея и се взира в малките зелени стръкчета, които току-що се прокрадват през пръстта. Попитва я какво е посадила там. Хира му разказва за семената, които ѝ е дал чичо Хамди – семена, които неговата съпруга е посадила в началото на тяхната любов. Семена, които са символ на чувства, търпение и грижа. Тогава, когато Хира напускала селото, чичо Хамди ѝ ги подал с думите: „Нека любовта ти разцъфне, и щастието ти бъде вечно.“ – И ето – добавя тя – поникнаха… И толкова бързо… Орхун я поглежда и казва, че това не е просто семе, посадено преди няколко дни. Това, което расте тук, е нещо много по-дълбоко – плод на месеци на търпение, болка и любов. Плод на усилия. На надежда. И на вяра, че всичко ще се случи, когато му дойде времето. Малко по-далеч, сред сенките около величественото имение на Демирханлъ, една фигура се движи като сянка сред тишината. Това е Еда – променена, обезумяла, задушена от болка. Очите ѝ блестят не от радост, а от пламъка на наранено достойнство и несподелена любов. Шепне сама на себе си – гневно, почти като в транс: – Пустинна мишко! Ще те довърша… Сама ще те убия! Гласът ѝ е разкъсан между реалността и вътрешния ѝ бунт. Но внезапно някой се приближава – глас, познат и топъл, но в този момент неочакван. – Еда… Аз съм – казва Перихан с тревожна нотка в гласа. Еда се стряска. Тялото ѝ потрепва, като че някой я е събудил насред кошмар. – Мамо?! Изплаши ме! Какво правиш тук? – По-добре попитай себе си какво правиш ти тук… – отвръща майката, поглеждайки я пронизително. – Как ме намери? – Не беше трудно… Замина без да кажеш нищо. Телефонът ти е изключен, не отговаряш… – Имах неотложна работа… – Личи си! – отговаря Перихан с горчивина, но сдържано. Еда започва да се защитава. Очите ѝ се разширяват, гласът ѝ става нестабилен: – Недей… не ме упреквай… не сега… не ме притискай… – Добре ли си, дъще? – пита майка ѝ с нежност, опитвайки се да я доближи. – Не съм! – избухва Еда. – Не съм добре, мамо… Изобщо не съм! – Какво се е случило, момичето ми? – Побърках се, мамо… Напълно… Изгубих себе си… – Недей да говориш така! Но Еда не може да спре. Сочи с треперящ пръст към къщата, очите ѝ пълни с безумие и ревност. – Виж! Погледни! Това величествено имение на Демирханлъ, дом на сила и чест… превърнато в любовно гнездо на онази... онази пустинна мишка! Те са вътре, мамо! Държат се за ръце, гледат се в очите като влюбени тийнейджъри! И не се пускат… не се пускат!… – Еда, миличка… – Не ме наричай така! Погледни ги! Погледни!… – Хайде… ела да се поразходим… ще ти се отрази добре. Малко въздух ще прочисти мислите ти… – Не ме докосвай! Не ме пипай! – крещи Еда, отдръпвайки се. – Сърцето ми ме боли, мамо! Болката е непоносима… Душата ми гори… – Еда… – Какво направих, мамо? С какво заслужих това? Аз го обичах! Орхун беше мой… Той беше моята съдба… моят свят… Той трябваше да гледа само мен! – Недей, моля те… – Перихан се опитва да сдържи сълзите си. – Аз нямам никого, освен теб. Баща ти го няма, брат ти го няма… остана само ти, моето момиче… – Край, мамо! Свършено е с мен! – смее се като луда Еда. – Ще започнем наново, скъпа… Всичко ще започнем отначало… ще намерим нова посока… Но думите на Перихан не достигат до Еда. Тя се смее – празно, истерично, без следа от живот в този смях: – Не мога… не мога… И не искам! Искам сърцето ми да изгние! Да се разложи! Да го изтръгна от себе си, мамо! Плачейки Еда се отпуска в ръцете на майка си. Действието се пренася на верандата, където Орхун и Хира се канят да пият кафе. – Ако ще те държи будна, не е задължително да пием кафе – казва Орхун, като я поглежда с усмивка.– Така или иначе, нямаше да заспя тази вечер – отвръща Хира. – Винаги е така, когато съм развълнувана…– Знам… – отговаря Орхун. – Има много да си говорим, има куп неща, които не знаем един за друг… Една част от мен казва: остави ги на времето, научете ги с живота… Но другата част е нетърпелива. – Можем да си направим малка игра с въпроси и отговори – предлага Хира весело. – Предполагам, че имаш доста въпроси? – Може би… няколко… – Питай ме каквото пожелаеш. – Добре… Коя е била първата ти дума като дете? – Според това, което майка ми каза– „вода“. – отговаря Орхун. – Вода?! Преди да кажеш „мама“ или „тате“? – изненадва се Хира.. – Да – кимва той. – Значи от самото начало е било ясно, че си различен от останалите – отвръща Хира. – Сега е мой ред – заявява той. – Питай! – Не знам кой е любимият ти цвят. Вярно, че всичко ти стои добре… но? – Жълтият – отговаря Хира след кратка пауза. – Има ли причина? – пита Орхун. – Напомня ми на слънцето… В слънцето има надежда. Когато нося жълти дрехи, се чувствам по-добре. Сякаш нещо хубаво ще се случи в този ден… Мисля, че твоят любим цвят е синия, нали? – Как разбра? – изненадан е Орхун. – Обичаш морето. Понякога те хващам, че гледаш дълго в небето. Освен това имаш много сини ризи.– Явно доста си ме наблюдавала… Къде съм бил аз през това време?– Важното е, че сега си тук! – отговаря тя. Действието прескача. Не ставаме свидетели на целият разговор между двамата. – Явно много говоря! Извинявай! – казва Хира.– Напротив! – той я поглежда с топлина. – Разговорът е много приятен, а ти си красива! Хира смутена поглежда Орхун, но бързо отмества погледа си. – Имам още много въпроси, но… няма да задам всичките сега. – признава тя. – Както кажеш. Пред нас има толкова дни… и толкова нощи. Но все пак – позволи ми един въпрос. Каква е сватбата, за която мечтаеш? – пита Орхун.– Но ние вече сме женени – отговаря тя с изненада. – Ще има ли сватба сега?– Този път сватбата ни ще бъде истинска! Започваме нов път. Искам всичко да е както трябва – заявява Орхун. –Слушам те! Каква сватба искаш! – Не знам… никога не съм мечтала за сватба. А ти?– Аз искам да направя черкезка сватба! – признава Орхун. –Искам да се оженим на земята, на която е израснал дядо ми. – Това ще е много красиво – отговаря Хира с усмивка. – Не искам да чакаме! Щом се върнат Кенан и Мерием, ще го направим. Освен ако не искаш да е по-рано. Но си мислех, че ще ти е приятно най-добрата ти приятелка да бъде с теб в този ден. Греша ли? – Не грешиш… Благодаря ти. Наистина.– Ти заслужаваш най-доброто. А това… това е само началото. Приготви се – да ти се подкосят краката! – Какво означава това? – пита Хира.– Просто предупреждение! – отговаря Орхун. – Хайде да влизаме… Стана хладно, а не искам да се разболееш преди сватбата. Хира става от стола си и се изправя лице в лице с Орхун. – Никога не пускай ръката ми! – казва тя. – Не мога! Дори и да исках! – отвръща Орхун. Действието се пренася в салона, където Муса разказва на Нуршах за романтичната изненада на брат ѝ за Хира. Хира и Орхун се прибират в стаята си и си лягат. Хира на спалнята, а Орхун на дивана. Хира отново не може да заспи и се върти в леглото. –Хайде питай! – закачливо я подканя той. – Не… не е толкова важно – отговаря смутена Хира. – Ще го задам, когато му дойде времето. – Както кажеш – отвръща той спокойно, без да настоява. – А… какво представлява черкезката сватба? – пита Хира след малко. Орхун се усмихва. – Има много обичаи… и още повече правила, които трябва да се спазват. – Например? – Например… ще дойда на кон, за да те отведа. – На кон? – изненадва се тя. – И ще се качим заедно? – Да. На седлото има специална покривка – нещо като пъстро платно. Булката сяда върху него. И ти ще седнеш там. – А тази покривка… сама ли трябва да си я ушия, или се купува? – Не може да се купи. Не е нещо, което ще намериш в магазин. – О, не! А какво ще правя тогава? – Ще използваш тази на прабаба ми. Булките ги пазят в сандъците си до края на живота си. Предават се от поколение на поколение. – Но ти каза, че има много правила… Ами ако ги объркам? Винаги се обърквам, когато се развълнувам. Ами ако направя нещо погрешно? – Няма да сбъркаш – отвръща той уверено. – Защото няма нещо, което да не можеш да се справиш. А дори и да стане грешка – аз ще съм до теб. Няма да те оставя нито за миг. Хира се усмихва с благодарност и облекчение. – Добре… Щом си до мен, мога всичко! – заявява Хира. Действието прескача на сутринта. Хира отваря очи и разбира, че се е успала. На масата открива бележка. „Чакам те в градината. Имам изненада за теб.“ Сърцето ѝ подскача. Слиза бързо и го намира сред цветята. – Добро утро… – казва тя задъхана.– Добро утро – отвръща той, без да скрива усмивката си.– Когато не те видях в стаята, си помислих, че си заминал… – казва Хира. – Почаках малко, ако се събудиш… Но спеше толкова сладко, че не можах да те събудя – отвръща Орхун и подава на Хира ключ за автомобил. – Какво е това? – пита тя изненадана. – Вземи го. Това е за теб – отвръща Орхун и ѝ посочва автомобила в двора. – Как така? Тази кола е… моя? Но… аз не мога да приема… Не ми трябва… и освен това, не умея да шофирам… – Не можеш да откажеш първата ми изненада така лесно – отговаря Орхун с строгост, примесена с нежност. – Хира Демирханлъ! Край на компромисите! Отсега нататък ще живееш така, както заслужаваш! В същото време Еда, отхвърлена и огорчена, пристъпва в офиса на Орхун. Очите ѝ горят от желание да го види, от отчаяние да си върне онова, което смята за свое. – Трябва да говоря с него. Разбираш ли? Това е важно! – казва Еда на асистентката на Орхун. – Програмата на г-н Орхун е пълна и не знам, дали ще се види с вас – опитва се да я отпрати асистентката.– Аз съм Еда! – избухва тя. – Орхун винаги имаше време за мен! Кажи ми кога ще се върне! Секретарката най-накрая признава: – Всъщност… г-н Орхун остави ясни инструкции. Не желае да ви вижда. В този миг Еда чува по телефона: – Не, не, фактурата за колата на съпругата на г-н Орхун да се издаде по личната му сметка… – Каква кола?! – крещи Еда. – Купил ѝ е кола? – Г-це Еда, моля ви, напуснете! Не ме принуждавайте да викам охраната! – Добре… ще се видим пак… Всички вие ще видите! – заканва се Еда. По-късно, пред колата, Хира не крие притеснението си: – Но нали ти казах, че не мога да карам… – Помислил съм за това – отговаря Орхун. – Засега Муса ще ти бъде шофьор. Но само докато се научиш… А аз ще ти бъда учител. – Аз? Да карам? – смее се тя. – Единственото, което знам, е къде е воланът… – За начало стига. А и… аз вярвам в теб. Ще се справиш. – Ще опитам! – Трябва да отида до холдинга. Имам важно събрание. Но след това ще се върна и ще направим първото пробно каране. Как ти звучи? – Изглежда, нямам избор… – усмихва се Хира. В същото това време Еда води странен разговор с някого: – Как се деактивират спирачките на кола?Не те интересува защо питам… Просто го направи… Ще получиш щедро възнаграждение… ИЗТОЧНИК: PoTV.bg Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.