winless
Приключенията на Хира и Орхун в къщата на чичо Хамди продължават, докато в имението Афифе им подготвя неочаквана изненада. Вижте още какво ще се случи в епизод 192 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 27 март 2025 г. от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в епизод 192 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 27 март 2025 г. от 15:00 часа по bTV
Приключенията на Хира и Орхун в къщата на чичо Хамди продължават, докато в имението Афифе им подготвя неочаквана изненада.
Нуршах разкрива пред Афифе, че именно Еда е поръчала скандалната новина за Орхун и Хира, но остава изненадана от неочакваната реакция на майка си.
Харика е арестувана.
Хира и Орхун влизат в къщата на чичо Хамди с пълни кошници ябълки.
– А, дойдохте ли? – посреща ги с усмивка възрастният мъж.
– Готови сме с плодовете – отвръща Орхун и се усмихва. – Обрахме ги всичките.
– Бог да ви благослови, деца мои – въздъхва чичо Хамди с топлота. – Дано и вие да имате много помощници, които да ви помагат, като остареете като мен…
Орхун тръгва да излиза.
– Ще нацепя дървата!
– Чакай, чакай, остави ги… – махна с ръка Хамди. – По-късно ще ги нацепиш. Ще ги нацепиш по-късно. Сега седни. Почини си малко.
– Няма нужда. Ще продължа – настоява Орхун.
– Хайде, седни, поне за малко… – не отстъпва чичо Хамди. – Булката ще направи кафе да пийнем.
– Разбира се, ще направя – отвръща се Хира. – Но, чичо, няма ли да ти навреди?
– Не се бой, момиче – смее се той. – След като пия кафе, ставам като младо яре! Там е – чичо Хамди посочва с ръка. – И кафето и машината. Синът ми я купи!
Хира се насочва към машината, а чичо Хамди продължи да разказва – потънал в спомените си.
– Без кафе не мога. На ден пия по три чаши със захар. Сложих я там, за да ми е под ръка… – Като бях млад, бях като теб. Не се плашех от работа. Не се щадях. А покойната ми жена… тя винаги беше до мен. Всичко вършехме заедно – като едно цяло…
Гласът на чичо Хамди се снишава натежал от мили спомени.
– Като ви видях си спомних онова време…. Навремето ни ожениха насила. Не я бях виждал, нито тя мен. Но щом я зърнах… сърцето ми спря. Влюбих се от пръв поглед. А тя… тя също. Кръвта ни кипеше. Обичахме се истински…
Орхун не откъсва очи от Хира. Тя го поглежда, и в този миг между тях сякаш сърцата им се доближават още повече.
– Тридесет и седем години заедно… – прошепва чичо Хамди, очите му блестят. – И все едно беше вчера. Никога не съм слагал сам захар в чая си – тя го правеше. А аз винаги оставях мед на масата, защото тя го обичаше…
– И ако се унесеше и заспеше… никога не я оставих незавита. Никога.
Гласът му потрепва.
– А сега всички повтарят „Обичам те“ като наизуст. Празни приказки! Истинската любов не се нуждае от думи. Един поглед е достатъчен…
Поглежда към тях. Очите му се спират върху лицето на Хира, после на Орхун.
– Погледът на влюбения е като огън… А димът му се вижда отдалеч.
Хира се приближава към чичо Хамди с чаша ароматно кафе.
– Заповядай, чичо…
– Благодаря ти, дъще… – отговаря той с благодарност, очите му я следят с бащинска нежност.
След миг Хира подава чаша и на Орхун. Но когато той посяга да я вземе, тя го спира.
– Чакай, още е горещо – предупреждава го и оставя чашката на масата пред него.
Чичо Хамди ги наблюдава. В погледа му се чете всичко, което не изрича – опит, живот, обич, загуба….
– Грижи се за теб! – отбелязва чичо Хамди .
Действието прескача. В дворчето пред къщата се чува само ритмичното трак-трак на цепени дърва. Орхун работи с пълна концентрация.
Хира седнала пред къщата замислена го наблюдава. Хира се стряска, когато вижда чичо Хамди да излиза от къщата.
– Чичо Хамди, защо си станал? – пита тя, разтревожена.
Орхун също се обръща към него.
– Трябва да си лежиш!
– Добре съм – отвръща възрастният мъж, махвайки с ръка. – Нищо няма да правя, не се тревожете… Само ще седна ей там… да подишам малко свеж въздух…
Чичо Хамди сяда до Хира като внимателно наблюдава Орхун.
Той се настанява на пейката до Хира и вперва поглед в Орхун, който не е спрял да работи.
– Слагай дървата малко по към средата… По-лесно ще ги нацепиш така – подхвърля чичо Хамди.
Орхун кимва и изпълнява съвета. Замахва с брадвата и разцепва дървото с лекота и точност.
– О, Боже… това се казва огън! – възхищава се стареца на силата на Орхун.
После се обръща към Хира.
– Булка, горещо е… Направи една айрян за мъжа си…
Хира му показва с пръст айрана на масата.
– Браво на теб! – засмива се Хамди. – Не чакаш някой да ти каже!
Хира се приближава до Орхун и му сипва чаша айран.
– Късметлия си, момче – казва чичо Хамди. – Дай Боже всекиму такава жена!
Хира посяга да сипе айран и на чичо Хамди.
– Аз не искам, благодаря – казва Хамди и насочва погледа си към тарханата на масата.
– Тази тархана… ще стане чудна – казва тихо, вдишвайки аромата. – Само като я помириша… Знаеш ли, още докато е топла, ако ѝ сложиш малко масълце… тя се разлива из вените като лекарство… Вземете си и за вкъщи.
– Ще ти сготвя, чичо Хамди – усмихва се Хира.
– Няма да откажа! – отвръща чичо Хамди. – Заедно ще я хапнем.
– Добре – кимва Хира и се отправя към кухнята.
Действието прескача. Ароматът на тарханата изпълва кухнята, докато Хира разбърква супата. Тя опитва лъжица и се усмихва доволно.
– Наистина е много вкусна – прошепва тя на себе си.
Чичо Хамди влиза в кухнята, привлечен от апетитния мирис.
– О, какъв чудесен аромат! Супата изглежда превъзходно! – възкликва той. – Готова ли е, булка?– Да, чичо Хамди. Сега ще ти сипя, за да я хапнеш, докато е още топла – отговаря Хира, като взема купа и я пълни със супа.– Не забравяй и за мъжа си – напомня чичо Хамди с усмивка.
Хира оставя купата пред чичо Хамди .
– Ще отида да видя дали Орхун е приключил. Ако е, ще му сипя и на него – казва тя и излиза на двора.
Навън тя забелязва Орхун, задрямал на верандата. Той изглежда уморен, но спокоен. Хира се връща вътре, взема одеяло и внимателно го завива. В този момент Орхун отваря очи и среща нейния поглед.
Орхун си спомня думите на чичо Хамди, като се усмихва.
„Ако се отпуснеше и заспеше, никога не я оставях без да я завия! Сега всички говорят наизуст „Обичам те“ Какво е това? Празни приказки! Ако обичаш истински, трябват ли ти думи? Не… Погледът на влюбения е като огън… И димът му се вижда отдалеч.“
– Реших да те завия… – казва смутена Хира. –Казах си… Тарханата…
–Моля?! – не разбира какво иска да му каже Хира.
–Ами сготвих супа от тархана – пояснява Хира. Вътре! После погледнах…, а ти спеше… и после… – Орхун така гледа Хира, че тя забравя и ума и дума.
Орхун се усмихва. Хира става.
– Благодаря, че си се сетила – казва Орхун с усмивка.
– Тогава ще ти сложа супа – развълнувана Хира влиза в къщата.
Действието се пренася на улицата при Еда и Нуршах. Еда плачейки се навежда над безжизненото тяло на Нуршах.
– Нуршах?… Нуршах?… Отвори очите си!… Моля те!… – Еда си тръгва, но се връща.
Ръцете ѝ треперят, докато бързо набира номера на бърза помощ.
– Ало! Много е спешно! Спешно ми трябва линейка! Човек си удари главата… моля ви, спешно! Нуршах? Нуршах?
Нуршах идва в съзнание.
– Нуршах? Не мърдай… чуваш ли? Линейката идва… Запази спокойствие, моля те… Не мърдай…
Действието се пренася отново в къщата на чичо Хамди.
– Много сръчна булка! Браво! – казва с усмивка чичо Хамди, наблюдавайки Хира с възхищение..–Хареса ли ти? – пита Хира.– Малко е да се каже! Отдавана не бях ял толкова вкусна супа! – Но, разбира се… – кимва той. –Друго нещо са сръчните ръце! Покойната ми съпруга казваше само добрите хора ги имат. – Много хубаво го е каззала – отбеляза с уважение Орхун.
– Ще ти кажа нещо, Орхун… Голям късметлия си, че до теб има такава жена.
– Знам… – отвръща Орхун, без да откъсва очи от Хира.
– Извинете – прошепва тя, смутена – Аз… ще прибера съдовете.– Бог да благослови ръцете ти! – добавя Орхун, а тя му се усмихва и се отдалечава.
В този момент телефонът на чичо Хамди звъни.
– А, синът ми се обажда – каза старецът развълнувано и се объръща към Орхун: – Момчето ми, можеш ли да усилиш звука? Ушите ми вече не са като едно време…– Готово! – усмихна се Орхун, подавайки му телефона.
Чичо Хамди вдигна и гласът му се изпълни с нежност:
– Сине?– Татко! Слава Богу, чух гласа ти! Добре ли си? Много се уплашихме… – отвърна загрижено синът му.– Добре съм, сине, добре съм. Пак измамих смъртта – смее се старецът.– Татко, не говори така! Ние с жена ми вече сме на път. След около два часа ще сме при теб.– Така ли? – възкликва изненадано Хамди. – Нали щяхте да дойдете утре?– Ако искаш, можем да се върнем обратно. Гостите ти са ти хареса ли? – Бог да ги благослови… – промълви Хамди с признателност, поглеждайки към Орхун.– Зия ми разказа всичко. Не знам как ще им се отблагодарим… Да са живи и здрави! – продължи синът му емоционално.– Важно е чичо Хамди да е добре – намесва се Орхун.– Надявам се да не ви е притеснявал…– Напротив. Имахме чудесен разговор.– Кой на кога досажда?! – казва Хамди на сина си. – Добре, татко – каза синът и добавя със сериозен глас: – Този път ще ти кажа това, което винаги си искал да чуеш… убедих жена си, преместваме се при теб.– Така ли?! – възкликна радостно Хамди и лицето му грейва от щастие. – Е, хайде тогава, карай внимателно. Ще поговорим, когато пристигнете…Хамди приключва разговора със сина си и казва щастлив:
– Дано Бог и вас ви дари с такива добри деца…
Действието прескача. Нуршах излиза от болницата, а Еда тича след нея.
– Нуршах, добре ли си? Чакай! Нека те видя! – вика тревожно Еда и се опитва да я настигне.
– Не ме докосвай! – отвръща Нуршах с разтреперан глас, изпълнен с гняв.
– Знам, че имаш право! Ядосана си ми, разбирам… Но повярвай ми, много се уплаших да не ти се случи нещо! – оправдава се Еда.
– Онзи папарак ще си плати скъпо! – изрича уверено Нуршах и поглежда остро към Еда. – Всички, които са замесени, ще си платят скъпо за стореното!
Орхун и Хира си тръгват. Чичо Хамди ги изпраща до вратата.
– Да бяхте останали поне тази нощ! – предлага с искрена загриженост възрастният мъж.
– Ще вървим, чичо Хамди, скоро ще дойде и синът ти – отвръща Орхун.– Щом е така, няма да настоявам – казва старецът с усмивка, но в погледа му се прокрадва тъга.
– Днес ми подарихте един от най-хубавите дни от много време насам. Бог да ви благослови за това, деца мои… Никога не се разделяйте! Нека щастието ви да продължи завинаги!
– Амин… – прошепва Хира трогнато.
– Имам и още нещо да ви кажа – добавя Хамди, сякаш се поколебава за миг.
– Ще изслушате ли стареца?– Моля те, чичо Хамди! – отвръща Орхун сърдечно.
– Вече сме приятели, говори спокойно!
–Така младежи, такъв е животът. Ще има трудности, ще има битки, ще има караници. Но ако си имате доверие… всички трудности един ден ще изчезнат.
– Какви битки водихме чичо Хамди… И в каква „стрелба на доверието“ оцеляхме! – казва Орхун и хвърля многозначителен поглед към Хира. – Нали така?
Хира мълчаливо кима с усмивка.
– И нещо друго – когато ви стане трудно, когато почувствате несигурност, тази врата винаги ще бъде отворена за вас. Знайте, че тук имате един чичо… – казва Хамди с нежност и бащинска загриженост.
– Благодарим ти, чичо Хамди – отвръща сърдечно Орхун.
– Взе ли тарханата, булка? – подсеща с топъл глас възрастният човек.
– Разбира се, как бих могла да я забравя! – отвръща Хира с усмивка.
– Е, хайде, да тръгваме тогава – казва Орхун.
– Довиждане, мили мои! – маха след тях чичо Хамди. – Пазете се!
– Какво означава „стрелба на доверието“? – пита Хира, след дълго мълчание.
– Военен термин е – отговаря Орхун. – Войниците го правят, за да се научат да си вярват.
– Никога не съм чувала за нещо подобно…
– Двама войници застават лице в лице. Целта на единия е да улучи мишената, поставена до рамото на другия. Докато единият стреля, другият стои напълно неподвижен и не трябва да помръдва.
– Но… това е ужасно опасно! – възкликва Хира и очите ѝ се изпълват с тревога.
– Така е – потвърждава сериозно Орхун. – Затова войниците трябва да бъдат изключително внимателни и съсредоточени. Най-малката грешка може да струва живота на другия.
– А после какво се случва? – пита с напрежение Хира.
– После ролите се разменят. И така се изгражда връзка. Хареса ли ти пътуването – пита Орхун , променяйки темата.
– Много ми хареса – отвръща искрено тя. – Преживях толкова красиви моменти и научих толкова нови неща… Беше… наистина приятно.
– Може в бъдеще, да тръгнем по нови маршрути заедно? – казва Орхун с усмивка.
– Защо не? – отвръща тя.
В същото време Афифе чака Орхун и Хира да се приберат. Разбираме, че им е подготвила някаква изненада, но каква точно – все още остава тайна.
След малко при нея пристига Перихан.
– Днес ще имам важен гост и затова ще се нуждая от помощта ти! – казва спокойно, но авторитетно Афифе.
– Разбира се! Ще помогна с каквото мога! – отвръща готова на всичко Перихан.
В този момент действието се пренася в двора на имението.
Нуршах влиза забързано, а Еда тича подире ѝ.
– Нуршах… моля те… кажи нещо! – умолява я Еда, обзета от вина и тревога. – През целия път не промълви и дума… Плашиш ме. Не можем да влезем така в къщата! Кажи ми нещо, каквото и да е…
Но Нуршах не отговаря. Дори не я поглежда и с гневна решителност продължава към вътрешността на къщата.
Влизайки в салона, тя вижда майка си и се изправя пред нея. Погледът ѝ е студен и пронизващ.
– Нуршах? Какво се е случило, дъще? – пита обезпокоена Афифе.
– Намерих човека, който е разпространил новината за брат ми и Хира – отвръща твърдо Нуршах, без да сваля очи от майка си.
Афифе присвива очи, усещайки напрежението във въздуха.
– Кой е той?
– Еда! – отговаря кратко и категорично Нуршах.
Еда е шокирана. Дъхът ѝ спира за миг, а очите ѝ се изпълват със страх.
– Лельо Афифе… – прошепва тя отчаяно и със задавен глас, – много съжалявам! Кълна се, не беше нарочно! Просто… просто ми излезе от устата. Нямах представа, че ще има такива последствия… Моля те, прости ми…
Афифе я наблюдава дълго, без да пророни нито дума. Погледът ѝ е суров, но накрая въздъхва и казва спокойно и хладно:
– Не е нужно да се ровим повече в това!
– Какво? – възкликва изумено Нуршах. – Не разбирам какво казваш…
– Кой го е казал, кой го е поръчал – няма никакво значение! – продължава твърдо Афифе. – Това лъжа ли е? Брат ти не живее ли и до ден днешен с жената, която уби сестра му?
Нуршах е напълно потресена от думите на майка си. Очите ѝ се пълнят с разочарование и болка.
– Мамо, как можеш да говориш така?! – пита тя с глас, треперещ от възмущение и обида.
– Стига толкова! – прекъсва я рязко Афифе. – Безсмислено е да задълбаваме в този проблем! Всички трябва да приемем истината такава, каквато е.
Нуршах я поглежда предизвикателно и със стиснати устни казва решително:
– Ще видим дали брат ми мисли като теб, когато научи истината…
Афифе рязко повишава глас, предупреждавайки строго:
– Ти няма да кажеш на брат си за това! Ако Орхун разбере, лично теб ще държа отговорна! Няма да позволя повече неприятности в този дом!
Еда и Перихан едва доловимо си отдъхват – и този път успяват да се измъкнат безнаказано. Нуршах, кипяща от яд и обида, се обръща и без да каже повече нищо, напуска салона.
Хира и Орхун са се върнали в имението. Орхун показва снимка на телефона си на Хира.
– Много е красива… – възкликва тя искрено, впечатлена от видяното.
– Най-хубавата я оставих за накрая – отвръща нежно Орхун, без да откъсва поглед от нея.
– Кога успя да направиш тази снимка? – пита изненадана тя.
– Когато беше потънала в мислите си.
– Но така тайно… Редно ли е? – усмихва се смутено Хира.
– Защо не? – отвръща той със закачлива усмивка. – Все пак си моята съпруга…
В този миг в стаята рязко влиза Афифе, прекъсвайки интимния им момент.
– Мамо?! Има ли нещо? – пита Орхун изненадано.
– Халит Паша идва днес – съобщава тя без никакви предисловия.
– Върнал се е от чужбина ли? – изненадва се Орхун.
– Да. Поканих го на вечеря.
– Добре си направила… Наистина добре, но защо така изведнъж?
– Не можа да присъства на сватбата ви, беше в чужбина, спомняш ли си? – обяснява хладно и настоятелно Афифе. – Сега пожела да ви види. Какво трябваше да направя, да му кажа: „Ела друг път“?
– Нямах това предвид! – отвръща Орхун.
– Ако се притесняваш за нещо, кажи ми! – добавя майка му с остър поглед.
– Не! Разбира се, че не се притеснявам! – заявява той уверено и твърдо.
– Имаш причина! – гласът на Афифе става саркастичен и предизвикателен. – Лесно е да изживявате любов, докато се криете от всички, но ми е интересно как ще се покажете пред хората с това петно от миналото!
Орхун хвърля кратък поглед към Хира, изпълнен с решителност и нежност едновременно, след което поглежда към майка си и казва категорично:
– Не сме длъжни да доказваме нищо на никого, мамо!
– Добре тогава. В такъв случай ни очаква една приятна вечеря – усмихва се хладно Афифе и напуска стаята.
Орхун въздъхва тежко и се обръща към Хира, опитвайки се да прикрие раздразнението си.
– Прави го нарочно. Не ѝ обръщай внимание… – казва той тихо и загрижено. – Не е нужно да слизаш за вечерята, ако не искаш. Сам ще вляза в тази война.
– Но аз не исках да те… – обърква се Хира, виновна от мисълта, че му причинява неприятности.
Орхун нежно поставя ръцете си на раменете ѝ, поглежда я право в очите и ѝ казва спокойно и уверено:
– Не искам никой да те разстройва, нито да те натоварва излишно…
В същото време Перихан гневно се кара на Еда, ядосана до краен предел, че само за две минути я е оставила без надзор, а тя вече е успяла да ги забърка в неприятности.
– Добре, стига де… – мърмори уморено и отегчено Еда.
– Ще ти ударя един шамар и тогава ще видиш ти „стига де“! Глупаво момиче! Ако Орхун разбере какво си направила, свършени сме, чуваш ли?! СВЪРШЕНИ! – избухва Перихан.
– Мамо… Не се ядосвай толкова… Всичко вече се оправи – казва Еда
– Как точно се оправи?! – почти крещи майка ѝ. – Не падна ли в краката на Афифе? Не плака ли пред нея като последна глупачка? Точно това направи! Виж ме само в какво състояние съм заради теб!
– Но леля Афифе затвори темата, няма никакъв проблем, честно ти казвам…
– А Нуршах? – Перихан снишава глас, тревогата отново я обзема. – Ами ако реши да отиде при Орхун и му каже всичко, тогава какво ще правим?
– Ох, мамо… няма да каже нищо, сигурна съм… – въздъхва Еда отегчено.
– Мълчи! Не изричай и дума повече! Трябва да сме абсолютно сигурни, че ще мълчи!
Перихан рязко се отправя към вратата, готова да действа.
– Къде отиваш, мамо? – пита Еда, притеснена от реакцията ѝ.
– Отивам да оправя кашата, която забърка ти! – отвръща решително Перихан и излиза от стаята.
Харика гледа към Кенан и Мерием, а ръката ѝ бавно се отпуска и тя сваля пистолета.
– Не исках да става така, Кенан! – казва с горчивина в гласа тя. – Можехме да бъдем щастливи…
Камерата показва Кенан, който е защитил Мерием с тялото си. Той бавно се изправя, оглеждайки я притеснено. Мерием, обзета от ужас, веднага скача на крака и с треперещи ръце го докосва, проверявайки дали е добре.
– Добре съм, Мерием! Ти как си? – пита нежно Кенан, гледайки я тревожно и загрижено.
В същия миг в стаята нахлува полицията и задържа Харика.
– Това не е краят, ще видите! – крещи ядосано Харика, докато полицаите я извеждат от кантората.
– Какво се случи току-що? Нищо не разбрах… – прошепва все още обърканата и изплашена Мерием.
– Всичко приключи, не се тревожи! Патроните са били халосни – отвръща спокойно и успокояващо Кенан.
– Толкова се уплаших! Много ме беше страх, че ще те изгубя! – възкликва емоционално Мерием и се хвърля в прегръдките на Кенан. Той я притиска силно към себе си, опитвайки се да успокои и нея, и собственото си сърце.
След малко Кенан и Мерием излизат навън, за да уверят близките си, че са добре.
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg