winless
Орхун и Хира извайват заедно ваза от глина, а Мерием и Кенан съобщават на близките си, че са решили да се оженят. Вижте още какво ще се случи в епизод 189 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 24 март 2025 г. от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в епизод 189 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 24 март 2025 г. от 15:00 часа по bTV
Орхун и Хира извайват заедно ваза от глина. Какво ще си кажат?
Мерием и Кенан споделят с близките си голямата новина – решили са да се оженят.
А в същото време Харика успява да избяга от затвора…
Орхун и Хира са в ателието на приятел на Орхун.
Хира съсредоточено моделира глината с ръце, опитвайки се да придаде съвършена форма на вазата. Пръстите ѝ внимателно оформят ръбовете, а погледът ѝ е изпълнен с решителност. Орхун стои до нея, наблюдавайки я с нескрит интерес. В очите му проблясва одобрение, а лека усмивка разкрива възхищението му.
В този момент вратата на работилницата се отваря, и вътре влиза приятелят на Орхун. В ръцете си държи поднос с две чаши горещ чай. Ароматът на билки и подправки се разнася във въздуха.
– Как върви? – пита той с любопитство, като оглежда вазата на Хира.
– Много добре! Точно както предполагах – отвръща Орхун, без да откъсва поглед от жена си.
Приятелят му се навежда леко, за да разгледа творението на Хира. Очите му се разширяват от изненада.
– Да, за толкова кратко време се справя изненадващо добре! – възкликва той.
Орхун се усмихва, а в гласа му звучи нескрита гордост.
– Да обединява, да създава хармония и красота… това е в природата ѝ – казва той, докато гледа Хира с любов и възхищение.
Приятелят му се засмива.
– Е, все пак това е съпругата на Орхун Демирханлъ! – заявява той. После оставя подноса на масата. – Време е за почивка! Изпийте по един чай и си отдъхнете!
След тези думи мъжът се обръща и излиза, оставяйки двамата насаме.
Хира свива пръсти, после ги разтваря, но напрежението в ръцете ѝ не изчезва. Веждите ѝ се повдигат тревожно, а погледът ѝ се спира върху зачервените длани.
Орхун забелязва това и веднага хваща ръката ѝ, като я обръща внимателно с дланта нагоре.
– Да нямаш крампи? – пита той със загрижен глас. Пръстите му проследяват леко напрегнатите ѝ сухожилия. – Много се напрягаш… затова е!
Без да чака отговор, той започва нежно да масажира ръката ѝ, палецът му бавно описва кръгове по дланта ѝ, отпускайки напрегнатите мускули.
– Това ще помогне! – казва уверено той.
Хира го гледа изненадано.
– В началото е така – продължава Орхун. –В началото Човек първо не знае какво да прави, несигурен е… но после свиква. И тогава вече не може да се откаже.
-Хира вдига очи към него.
– Така ли мислиш?
Орхун кимва бавно, и се заема да масажира и друга ѝ ръка.
– Виждаш детайлите ѝ, усещаш я… сливате се и започвате да се движите в синхрон – обяснява Орхун.
Хира преглъща трудно, разбирайки, че думите му не се отнасят само за вазата.
– Ще се получи ли? – пита тя плахо.
– Да! Казах ти – стига да поискаш! – отговаря Орхун, като впива поглед в нея.
Очите му задържат погледа ѝ, а напрежението между тях започва да нараства. Хира усеща как топлината се разлива по лицето ѝ. Нещо в начина, по който говори, в начина, по който я гледа… я кара да изгуби почва под краката си.
Хира развълнувана и смутена издърпва ръката си от ръката на Орхун.
– Чаят! Чаят ще изстине! – изрича бързо, сякаш се опитва да избяга от чувствата, които се надигат в нея.
Орхун се усмихва едва забележимо и ѝ подава една от чашите.
– Ще ги изцапаме, но нищо – казва Хира, опитвайки се да прикрие вълнението си.
Тя вдига чашата към устните си, но в момента, в който среща погледа на Орхун, преглъща трудно. Чаят е горещ, но не той е причината за внезапното ѝ смущение.
– От крампите е! – оправдава се тя набързо, опитвайки се да овладее треперенето в гласа си.
Орхун не казва нищо. Само я наблюдава с лека усмивка, сякаш вижда нещо, което тя самата още не осъзнава.
Хира отново се съсредоточава върху вазата. Пръстите ѝ се плъзгат по влажната глина, но ръката ѝ трепва от напрежение. Орхун внимателно наблюдава процеса.
– Напрягаш си ръката – отбелязва той, като се навежда леко напред.
Хира се опитва да се съсредоточи, но усеща тежестта на погледа му. В следващия миг Орхун нежно обхваща ръцете ѝ, които продължават да оформят вазата. Докосването му е топло и уверено.
– Остави се на мен! – казва той с мек, но уверен тон.
Ръцете му направляват нейните, показвайки ѝ правилното движение.
– Виж, ето така! Не бива да стискаш прекалено силно, но и не трябва да отпускаш напълно. Трябва да намериш баланса… Тогава формата ще се запази.
Гласът му е спокоен, но в него има и нещо друго – нещо дълбоко, което кара Хира да затаи дъх.
– С търпение ще я оформиш така, както искаш – продължава той, без да откъсва поглед от нея. – Не е ли така с всичко? За всичко се иска време и търпение…
Хира развълнувана кима с глава.
Малко по-късно…двамата гледат вазата, която създадоха заедно. Хира се взира в нея с критичен поглед.
– Не успях! – казва разочаровано. – Формата ѝ не е правилна… има следи от пръсти…
В този момент вратата на ателието се отваря и вътре влиза приятелят на Орхун.
– Интересно се е получило! – отбелязва той с усмивка. Разглежда вазата внимателно, после добавя: – Не знам дали има някакво специално значение за вас, но няма да оставя това тук. Ще я сложа в пещта. След това вие ще решите дали да я запазите… или да я изхвърлите.
– Сложи я в пещта! – казва Орхун без да се замисля.
– Но да знаете, че ще отнеме време – предупреждава ги мъжа.
– Прав е… не се получи добре – казва Хира, сякаш се извинява..
– Зависи от гледната точка ! За мен се получи много добре – казва уверено Орхун.
Хира се обръща към него. Очите им се срещат, а в този миг пулсът ѝ се ускорява, дъхът ѝ засяда в гърлото.
Трябва да избяга. Да се откъсне от този поглед, който я кара да се вълнува.
– Ще… ще отида да измия ръцете си и се връщам! – казва Хира, а Орхун я проследява с поглед, на лицето му се появява лека, едва забележима усмивка…
Действието прескача. Орхун и Хира се връщат в имението. Хира носи вазата в ръце, когато влизат в къщата.
– Умълча се… Сигурно си уморена – предполага Орхун, като я наблюдава внимателно. – Ако искаш, почини си.
Хира поклаща глава.
– Не, не съм изморена! Просто се чудя… къде да сложа вазата? – отговаря Хира.
Орхун и Хира влизат в стаята си. Хира се оглежда къде да постави вазата. Орхун протяга ръце и внимателно я взема от ръцете ѝ. Пръстите му докосват нейните за миг, а сърцето ѝ прескача удар.
Той я поставя върху масата и се отдръпва леко, загледан в нея.
– Мястото ѝ е тук! – казва уверено. След миг добавя: – Сега разбирам какво имаше предвид…
Хира повдига вежди.
– Вазата има голямо значение за дома! – продължава Орхун. – По-голямо отколкото изглежда! Както и цветята вътре в нея.
Орхун посяга към букет от цветя, оставен на масата, и ги поставя внимателно във вазата. Пръстите му се плъзгат леко по стъблата, а после очите му срещат нейните.
– Но има и още нещо – добавя той, като прави крачка напред.
Гласът му звучи по-дълбоко, по-сигурно.
В следващия миг Орхун застава лице в лице с Хира. Разстоянието между тях се скъсява, а въздухът сякаш натежава.
– Вазите може да се счупят… – казва той, без да откъсва поглед от нея. – Но важното е да не се отказваме. Дори когато нещо се счупи, трябва да намерим сили… и да създадем ново. Заедно!
Хира затаива дъх. Близостта му я кара да замръзне на място. Сърцето ѝ бие учестено, но тя се опитва да запази самообладание.
– И аз така мисля… – отвръща Хира, а гласът ѝ леко трепери.
Погледът ѝ се стрелва към вазата – търси спасение в нещо конкретно, нещо, за което да се хване, за да избегне напрежението, което я поглъща.
– Цветята… водата… – казва припряно.
– Хира взема бутилката вода и налива във вазата. -Няма вода, а цветята се нуждаят от нея.
Хваща бутилката, която стои настрани, и бързо започва да налива вода във вазата. Но ръцете ѝ леко треперят.
– Няма вода – казва бързо, сякаш търси извинение за внезапното си действие. – А цветята… те се нуждаят от нея.
Орхун продължава да я гледа влюбено….
Действието прескача. Орхун и Хира са си легнали. Орхун вижда, че Хира се върти в леглото.
– Не можеш ли да заспиш? – пита с нисък, спокоен глас.
– Не е, че не мога… Просто не искам – отговаря тя.
Орхун леко се надига на лакът.
– Защо?
– Днес беше хубав ден… – Хира се усмихва в тъмното, а после се повдига на лакти и го поглежда. – Мислех си…
Тя прави пауза, сякаш се колебае дали да продължи.
– Ти ще спиш ли?
Орхун се усмихва леко, но не откъсва поглед от нея.
– Така ми е добре… – отвръща спокойно. – Хубаво ми е да те слушам.
– Днес в ателието си мислех, че няма да успея – започва тя, а в гласа ѝ се прокрадва несигурност. – Но след това вазата сякаш сама придоби форма. Не съм сигурна, дали е хубава…
– Аз не гледам така на нещата! – прекъсва я Орхун решително. – Не всичко трябва да е идеално! Да вазата не е изработена перфектно, но тя е твое творение и никой не може да изработи същата! Има недостатъци, но е уникална, затова е много ценна!
– Не познавам добре приятелите ти… – казва Хира, – но се радвам, че днес се запознах с един от тях.
Орхун се усмихва и се отпуска назад, спомените нахлуват в съзнанието му. Започва да разказва за общите си приключения с този приятел – за дългите преходи в планините, за студените утрини сред гората, за усещането да бъдеш част от дивата природа.
Хира слуша с интерес. Очите ѝ блестят в мрака.
– Искаш ли да се разходиш сред природата? – пита неочаквано Орхун.
Хира мълчи.
– Утре сутринта отиваме на разходка! – заявява уверено Орхун. – Знам един маршрут близо до Истанбул.
– Утре ли? – пита развълнувано Хира.
– Утре! – потвърждава Орхун. – А сега заспивай. Трябва да сме свежи. Лека нощ!
– Лека нощ… – прошепва Хира, но дори след като затваря очи, усмивката не слиза от лицето ѝ.
След малко се повдига и поглежда към вазата с цветя на масата.
В същото време в кантората Мерием и Кенан се държат странно. Разменят си загадъчни погледи, шепнат си нещо, усмихват се едва забележимо. Шебнем ги наблюдава с присвити очи – усеща, че двамата крият нещо от нея, но какво?
Вечерта Мерием и Кенан събират всичките си близки в дома на Мерием.
– Събрахме ви тук, защото искаме да споделим с вас нещо много важно – започва Кенан. – Решихме да се оженим!
В стаята за миг настава тишина, но след това радостни възгласи изпълват помещението. Всички се усмихват, аплодират, вълнението е осезаемо.
Рашид скача пръв.
– Браво, момиче! – възкликва с широка усмивка. – Котката най-накрая хвана мишката! За малко за го изпуснеш, но нищо! Както и да е?! Хайде!
Всички погледи са вперени във Вуслат, която ги гледа замислена.
Кенан забелязва това и напрежението в него нараства.
– Како, няма ли да ни поздравиш? – пита Кенан.
Вуслат не отговаря веднага. Стиснала устни, бавно се изправя и пристъпва към тях. Кенан я гледа с недоумение.
– Како?! – изненадата в гласа му е осезаема.
Вуслат поглежда Мерием, а след това Кенан и със сълзи на очи от радост, прегръща силно Мерием.
– Повече не се разделяйте! – казва Вуслат с разтреперан глас. – Заслужавате да бъдете истински щастливи…
Рашид отново нарушава емоционалния момент.
– Е, какво сега? – пита Рашид. – Това ли е всичко? Няма ли нещо сладко? Торта например? Ти с празни ръце ли дойде в дома на булката?
– Донесох баклава с орехи! – отговаря Кенан.
Очите на Рашид светват.
– С орехи?! – повтаря замислено. – Аз предпочитам с фъстъци, но… и с орехи става!
Рашид обаче не спира дотук.
– Добре, добре, а сватбата кога ще е? – пита нетърпеливо.
Кенан се усмихва и поглежда към Мерием.
– След като изпитите ѝ приключат – отговаря той.
– Сватбата ще е когато пожелаете, но нека да спазим традициите – предлага Вуслат и се обръща към майката на Мерием. – Ако е удобно другата седмица ще поискаме ръката на Мерием.
– Разбира се, Вуслат, заповядайте, когато решите – отговаря Асие.
Всички са радостни и не поидоздират, че в този момент Харика е избягала от затвора. Тя се заканва, че Кенан и Мерием ще си платят за това, което са ѝ причинили.
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg