Орхун, Хира, Али и Нуршах прекарват един прекрасен ден край брега на морето. Документите за развод, които пристигат в имението, превръщат щастливия ден на Хира и Орхун в кошмар! Шокиран и разгневен, Орхун не може да сдържи емоциите си и притиска Хира в ъгъла. В изблик на ярост Орхун грабва молбата за развод… и я подписва! Вижте още какво ще се случи в епизод 156 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 5 февруари 2025 г. от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в епизод 156 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 5 февруари 2025 г. от 15:00 часа по bTV
Орхун, Хира, Али и Нуршах прекарват един прекрасен ден край брега на морето. Документите за развод, които пристигат в имението, превръщат щастливия ден на Хира и Орхун в кошмар! Шокиран и разгневен, Орхун не може да сдържи емоциите си и притиска Хира в ъгъла. В изблик на ярост той грабва молбата за развод… и я подписва!
Хира очевидно не желае този развод, но въпреки това вярва, че това е единственото правилно решение, което трябва да вземе.
В същото време Мерием казва пред разпитващия я полицай, че тя е намушкала баща си с нож.
Хира е сменила дрехите, които носеше с дни. Сякаш този малък жест ѝ дава ново усещане за свобода, но в сърцето ѝ все още бушуват чувства, които не може да заглуши. Взема портрета на Нихан, гледа го дълго, а след това признава:
– Простих му, Нихан… Вярвам, че съжалява от сърце! Но не знам как ще забравя… Как ще забравя това, което ми причини? Това, че скри истината… че ме остави да страдам, въпреки че знаеше, че съм невинна. Сърцето ми винаги ще помни… Никога няма да забравя болката, която изпитах!
Действието се пренася в кабинета на Орхун. При него идва Нуршах, за да търси Хира.
– Беше тук, но излезе – отговаря Орхун, гласът му звучи някак по-различно, по-лек.
Нуршах се усмихва хитро и го наблюдава с интерес.
– Явно затова лицето ти сякаш грее – закачливо отбелязва тя. – Батко, преди две минути беше като буреносен облак, а сега… От мен ли ще криеш?
Орхун се намръщва леко.
– Имам работа, Нуршах!
– Нека да предположа… Хира! – отвръща тя с игрива усмивка.
– Нуршах!!!
– Хайде, батко, разкажи ми! Сдобрихте ли се? – пита нетърпеливо тя, а в гласа ѝ се прокрадва радост.
Орхун въздъхва тежко и отново поглежда документите пред себе си.
– Нуршах, имам работа!
– Поне ми кажи, дали си поговорихте?
– Да, поговорихме малко! Но хайде, не ме бави, имам неща за вършене!
Нуршах го гледа изпитателно, но знае, че няма да изкопчи повече думи от него.
– Знаех си! – казва с доволна усмивка. – А какво си говорихте?
Орхун я стрелва с поглед изпод вежди.
– Добре, добре! Няма да питам повече! – вдига ръце в знак, че се предава и излиза.
Докато излиза от кабинета на брат си, Нуршах забелязва Хира, която върви към стаята на Али.
– Хира! – спира я тя развълнувано. – Батко изглежда много щастлив! Знаеш, че отдавна не е бил в настроение… Когато е намусен, никой не иска да стои в имението, но когато той е щастлив – всички сме щастливи!
Хира я поглежда изненадано, но не казва нищо.
– Каза, че сте си говорили. Не знам какво сте си казали, но изведнъж всичко се промени – добавя Нуршах с блясък в очите. – Благодаря ти!
– Нищо не съм направила – отвръща Хира.
– Напротив! – настоява Нуршах. – Сякаш над имението бяха надвиснали буреносни облаци, но днес… днес слънцето изгря!
Очите на Нуршах блестят от радост, а в усмивката ѝ е толкова чиста, че дори Хира не може да сдържи лекото трепване на устните си.
Еда подслушва разговора между Нуршах и Хира, а гневът ѝ расте с всяка изминала секунда. Тя не може да повярва, че всичко се развива по начин, който не ѝ харесва.
В този момент Афифе забелязва напрегнатото ѝ изражение и се приближава.
– Еда, има ли нещо? – пита тя.
Еда трепва, но бързо се овладява.
– Не, лельо Афифе! – отговаря с принудена усмивка.
Афифе обаче не ѝ вярва. Очите ѝ се присвиват подозрително.
– Усещам, че нещо те тревожи! – отвръща тя.
Еда въздъхва, преструвайки се, че се колебае.
– Всъщност, лельо Афифе… Вие си знаете най-добре, но…
– Казвай! Слушам те! – настоява строго Афифе.
Еда привидно се колебае още миг, но после изплюва камъчето:
– Имайки предвид коя е тя… След всичко, което преживяхме… Все още ми е трудно да разбера защо Нуршах се държи с нея по този начин.
Афифе я гледа напрегнато.
– Говори открито, Еда!
– Нуршах! – изстрелва тя. – Чух разговора ѝ с Хира… без да искам. Обръща ѝ твърде много внимание! – заявява ядосано Еда. – А и Хира… тя прави всичко възможно, за да се върне тук! Първо използва Али, кой знае какво ще измисли сега…
Тя прави драматична пауза, за да се увери, че Афифе я слуша внимателно, после добавя с подчертано загрижена нотка:
– Може би Нуршах трябва да се отдалечи от нея… Това исках да кажа!
Очите ѝ проблясват доволно – думите ѝ наляха масло в огъня. Въпросът е… дали ще избухне пожар?
Афифе веднага се отправя към стаята на Али, където Нуршах, Хира и Али са седнали и весело оцветяват камъчета. Атмосферата е спокойна, но само за миг.
– Нуршах, ела! – нарежда Афифе с остър тон.
Гласът ѝ е толкова рязък, че всички замръзват за миг. Нуршах изненадано вдига поглед, но без да задава въпроси, оставя четката и излиза от стаята.
Когато стига до хола, вижда майка си, застанала в средата на стаята с напрегнато изражение. Очите ѝ проблясват от гняв.
– Нуршах, постави граница! – изстрелва тя без да обясни за какво става дума.
– Мамо, нищо не съм направила! – отвръща объркано Нуршах.
– Направи! Направихте всички вие! – Афифе почти трепери от ярост.
– Какво сме направили?
– Забравихте!
– Нищо не сме забравили! – отвръща твърдо Нуршах.
Афифе се приближава заплашително.
– Тогава защо разговаряш с тази убийца? Не разбираш ли, че я насърчаваш?!
– Мамо, недей… – казва Нуршах, но Афифе не спира.
– Не го прави! Така ще ни се качи на главата! – гневът ѝ се излива неконтролируемо. – Какъв ви е проблемът?!
Нуршах протяга ръка, хваща ръката на майка си и я стиска леко, опитвайки се да я успокои.
– Мамо, всички мислим за Али. Той е малко дете. Кака ни го е поверила…
Афифе рязко издърпва ръката си.
– Докато тази убийца не си тръгне, нищо няма да се оправи!
– Проблемът е Хира, нали, че тя е тук? – пита Нуршах.
– Тя ще си тръгне! – отсича Афифе с ледена увереност.
Нуршах присвива очи.
– Не бъди толкова сигурна…
Афифе вдига брадичката си с решителност.
– Двамата с Орхун нямат бъдеще! Не може! Няма да го позволя!
– Мамо?!
– Стига! Край! – прекъсва я Афифе
Действието прескача. Нуршах вече е при Хира и Али, а двете с Хира аплодират малкия, който гордо показва най-красиво изрисуваните камъчета. Лицето му грее от радост, но след миг тъгата проблясва в очите му.
– Камъните свършиха… – промълвява Али, разочарован.
В този момент вратата се отваря и в стаята влиза Орхун с лека усмивка.
– Само аз знам къде са най-хубавите камъни в Истанбул! Хайде, пригответе се! Тръгваме!
– Сигурна съм, че вуйчо ти ще ни заведе на страхотно място! – казва Нуршах, намигайки на Али.
Орхун ги води на място, където преди време вече е водил Хира и Али – място, което носи спомени. Там, сред морския бриз, отново сядат на старите дървени пейки и похапват сандвичи с кюфтета.
– Значи, вие и преди сте идвали тук? – пита с изненада Нуршах, наблюдавайки ги изпитателно. Очите ѝ свягкат игриво. – Скрита любов, значи?
Орхун и Хира се споглеждат, но не отговарят.
Малко по-късно Али изведнъж скача, сочейки към морето.
– Делфини!
Очите му светят от възторг. Орхун и Хира веднага стават и застават до него.
Нуршах ги наблюдава отстрани и усмивката ѝ се разширява.
– Вие сте чудесно семейство! – прошепва тя и без да се замисля, вади телефона си и запечатва момента.
След малко Нуршах и Али се отправят да събират камъни, а Орхун и Хира остават сами на брега.
– Много е щастлив… – отбелязва Хира, гледайки Али отдалеч.
– Заради теб! – отвръща Орхун, поглеждайки я с дълбок, проникновен поглед.
Хира леко се смущава и бързо става.
– Донесох чанта за камъните, а забравих да им я дам!
– Стой! – казва Орхун и я хваща за ръката. Вятърът развява косите ѝ и той тръгва, за да ги приглади, но тя рязко се отдръпва.
– Ще измислят нещо… Спокойно! – казва Орхун с лека усмивка.
– И без това са далеч – отвръща Хира, като се опитва да не среща погледа му. – Аз ще събера камъни за Али.
Тръгва, но след секунди усеща, че Орхун върви редом с нея.
– И ти ли ще събираш камъни? – пита тя с лека изненада.
– Да. Защо се учудваш? Веднъж татко ни доведе тук да събираме камъчета. Състезавахме се с Нихан и… тя спечели. Трудно е за вярване, но дори мама ни помагаше.
– Наистина ли? – не може да повярва Хира.
– Афифе Демирханлъ не винаги е била такава… Но, това беше отдавна – спомня си с тъга Орхун.
Хира забелязва разпръснати парчета от порцеланова плочка сред пясъка. Взима едно от тях, разглежда го внимателно и въздъхва.
– Много ми се искаше да я видя в цялата ѝ красота… – прошепва тя, докато започва да събира останалите парчета и ги подрежда върху пясъка. Но… две от най-важните липсват.
– Завършено ли е? – пита Орхун, наблюдавайки я внимателно.
– Липсват още две парчета… – отговаря Хира. – С тях щеше да е съвършено.
– На мен ми изглежда цяло… – казва Орхун.
Хира поклаща глава.
– Не. Например, средното парче липсва… То е като сърцето – без него нищо не е същото.
Орхун я гледа замислено.
– Не е ли така и при хората? – пита той. – Понякога си мислим, че сме завършени, че сме цели. Но тогава се появява някой… и осъзнаваме, че всъщност ни е липсвало нещо.
Хира вдига поглед към него и гласът ѝ звучи твърдо, почти болезнено.
– А понякога се чувстваш напълно завършен… но после идва някой и те разбива на парчета.
– Няма ли връщане назад? – пита Орхун.
Хира се усмихва тъжно.
– Много трудно… – отвръща уверено.
Орхун не отмества поглед от нея.
– Казват, че любовта обича усилията… – казва той и поставя едно от липсващите парчета върху пясъка.
Хира се заглежда в композицията.
– Все още липсва… – казва тя. – Но може би… така е по-красиво.
Орхун се навежда и слага и последното парче.
– А така? – пита Орхун.
Хира поклаща глава.
– Веднъж счупено, никога няма да бъде същото. Дори да го съберем и залепим, пукнатините ще останат.
Орхун се усмихва едва забележимо.
– Може би точно в това е красотата… – казва той. – В белезите. В това, че е било разбито, но въпреки всичко сега е цяло.
Хира прокарва пръсти по линиите на счупеното.
– Но между тях ще има празнина…
– Трябва да я запълним с нещо много ценно – казва Орхун, загледан в нея. – Нещо рядко срещано. Нещо, което всички търсят, но малцина намират…
Очите им се срещат. Морето вятърът, пясъкът – всичко замлъква. Само двамата остават в този миг.
Действието се пренася в имението. Еда е бясна. Кипи от гняв, докато крачи нервно из стаята. Очите ѝ блестят от ярост, а ръцете ѝ се свиват в юмруци.
– Мишката е на разходка с Орхун, а аз стоя тук, затворена като прислуга! – изсъсква тя.
Перихан я наблюдава спокойно, с лека усмивка.
– Търпение, мила… – отвръща хладнокръвно.
Еда рязко се завърта към майка си, гневът ѝ прелива.
– Докато ми повтаряш това, онази мишка се настанява все по-удобно в имението! –крещи тя, почти изгубила контрол над себе си.
– Успокой се. Придържай се към плана!
– За какъв план ми говориш, мамо? Като не мога дори две минути да остана насаме с Орхун!
Перихан се приближава бавно, поставяйки ръце върху раменете на дъщеря си.
– Не се притеснявай. Афифе със сигурност има план! – казва тя, а в гласа ѝ звучи увереност. – А ако няма… ние ще се погрижим тя да създаде такъв. Ще я настройваме срещу Хира, ще ѝ влияем ежедневно… А Афифе? Тя ще се погрижи да превърне живота на Хира в ад.
Еда спира за миг да крачи из стаята, а на устните ѝ се появява лукава усмивка.
– Трябва да започнем час по-скоро… – казва с решителност.
Щастливи и изпълнени с приятни емоции, Орхун, Хира, Нуршах и Али се връщат в имението. Гюлнур съобщава на Орхун, че е пристигнала писмо за него.
Орхун кимва и без да губи време, се отправя към кабинета си. Сяда на бюрото, отваря плика и от него изпада снимка – снимката, която Нуршах им направи на брега. Той, Хира и Али… един кадър, запечатал нещо повече от щастлив момент.
Орхун се усмихва леко и я поставя в рамката, която Нуршах му подари. Снимката изглежда точно на мястото си.
След малко в кабинета идва Хира, за да му благодари за хубавия ден, че е направил Али много щастлив.
Орхун показва снимката на Хира.
– Много е хубава… – усмихва се Хира, разглеждайки я. – Изглежда като картина на щастието.
В този момент Гюлнур влиза отново, този път носейки друго писмо.
Орхун го взема, разкъсва плика и веднага побледнява от ярост. Очите му проблясват гневно.
– Дело за развод?! – гласът му е глух, но натежал от гняв. – Ти… искаш да се разведем?!
Хира напрегнато сплита пръсти и се опитва да намери думи.
– Бях го подготвила… преди това… – обяснява тя притеснено. – Помислих, че ще е по-добре, ако ти заведеш делото.
Орхун рязко се изправя, столът му изскърцва по пода. Очите му не отклоняват поглед от нея.
– Няма нужда да обясняваш! – заявява студено. – Не съм те питал защо. Знам условията, при които оставаш – докато Али се оправи!
Хира отпуска рамене.
– В момента най-важен е Али – казва тихо, опитвайки се да звучи спокойно. – Здравето му… После ще говорим за това.
Но Орхун вече кипи отвътре.
– Няма нужда! – гласът му прорязва въздуха като нож. – Щом си взела решение и искаш развод, да не го проточваме!
Хира усеща как в гърдите ѝ се надига страх, който не разбира. Не е ли това, което искаше? Тогава защо ѝ се струва, че нещо вътре в нея се къса?
Опитва се да намери думи, които да го спрат, но устните ѝ сякаш са залепнали.
Орхун без колебание подписва молбата за развод.
– Можеше и друг път… – прошепва Хира, гласът ѝ е на ръба да се пречупи.
Очите ѝ се пълнят със сълзи, но тя ги преглъща с последни сили.
Орхун също не е на себе си от гняв и чупи с едната си ръка химикалката, с която подписа молбата. След това рязко обръща гръб и ядосан излиза от кабинета, оставяйки я сама.
Кенан пристига в дома на Мерием и е шокиран.
Погледът му попада върху сцената пред него: Рашид, се привива от болка на пода… Асие, все още държи окървавения нож в треперещата си ръка… А Мерием, седи на земята, опитваща се да си поеме въздух.
Кенан идва на себе си и се втурва към Рашид.
– Мерием, бързо, донеси кърпа, за да притиснем раната! – крещи той, но гласът му сякаш не достига до нея.
Мерием се държи за гърлото, очите ѝ са широко отворени, изглежда сякаш не на себе си.
Кенан се изправя, сграбчва я за раменете и я разтърсва леко.
– Мерием, погледни ме! Тук съм! Ще се справим! – гласът му е твърд, но същевременно пълен с нежност. – Сега ми донеси кърпа, за да спрем кървенето!
Мерием преглъща тежко, после бавно се изправя и тръгва за кърпи.
В този момент Рашид изпъшква и стене отчаяно.
– Кенан… не ме оставяй! Умирам…
– Добре! Ще се оправиш – отвръща му Кенан. – Тук съм, не се предавай!
Мерием се връща с кърпата и веднага му я подава.
– Погрижи се за леля Асие! – нарежда Кенан, докато притиска кърпата върху раната на Рашид.
Мерием се обръща към майка си.
– Мамо, остави ножа! – гласът ѝ е пълен с отчаяние.
Асие не реагира. Сякаш дори не чува думите на дъщеря си.
Мерием посяга и със сила дърпа ножа от ръката ѝ. В следващия миг Асие залита назад… и припада.
Кенан незабавно вади телефона си и звъни на Бърза помощ.
Кенан и Мерием пристигат заедно с Рашид в болницата.
Кенан не оставя Мерием и за секунда сама. Мерием му разказва как се е стигнало до тук.
Лекарите излизат и ги уведомяват, че животът на Рашид е извън опасност.
Мерием изпуска тежка въздишка – сякаш едновременно от облекчение и страх.
Тогава в коридора се появява полицай.
– Дойдох да взема показания.
Кенан се изправя, но полицаят се обръща към Мерием.
– Баща ви все още не е в състояние да говори, затова ще трябва да разкажете вие какво се случи.
Мерием вдига поглед към него. В очите ѝ няма страх, няма колебание.
– Аз… Аз намушках баща си с нож.
Кенан я поглежда шокиран