Най-накрая Орхун Демирханлъ събира смелост и за първи път в живота си се извинява. Той признава вината си и моли Хира за прошка за всичко, което я е накарал да преживее. Дали Хира ще може да му прости? Вижте още какво ще се случи в епизод 154 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 31 януари 2025 г. от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в епизод 154 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 31 януари 2025 г. от 15:00 часа по bTV
Нуршах измисля игра, с която се опитва да сближи Орхун и Хира.
Афифе отново напада Хира, но тя, както винаги, остава тиха и не отвръща на нападките. Орхун пита Хира защо никога не защитава?
Най-накрая Орхун Демирханлъ събира смелост и за първи път в живота си се извинява. Той признава вината си и моли Хира за прошка за всичко, което я е накарал да преживее. Дали Хира ще може да му прости?
Междувременно бащата на Мерием я заключва и не ѝ позволява да отиде на работа.
Хира приготвила палачинки за Али и ги носи в дневната, но погледът ѝ се спира върху стената – портретът, на който е заедно с Орхун, е върнат на мястото си.
Изненадата ѝ е очевидна, но преди да успее да осмисли видяното, Орхун влиза в стаята и я вижда загледана в портрета.
– Браво на теб – казва той, изваждайки я от мислите ѝ.
Хира смутена бързо оставя чинията с палачинките на масата и обяснява:
– Али много ги обича и се надявам този път да хапне, за да се оправи по-бързо – казва тя с усмивка. – Отново ми зададе хиляди въпроси, само за да се убеди, че всичко е наред!
Орхун я наблюдава внимателно.
– Ще ни повярва ли?
– Ако се държим отговорно, ще ни повярва – отвръща Хира. – Ще повикам Али, докато са още топли.
Тя тръгва да напусне стаята, но Орхун прави крачка напред и я спира.
– Щом говорим за отговорност, нека да започна… – започва Орхун.
В този момент Нуршах влиза забързана в стаята.
– Уха! Усетих миризмата на палачинки! – възкликва тя радостно, без да подозира, че е прекъснала момента, в който Орхун най-накрая събра смелост да говори с Хира.
– Кога ще ги опитаме?
Орхун въздъхва тежко.
– Сега ще доведа Али – казва Хира и излиза от стаята.
Хира се връща с Али и с Орхун и Нуршах сядат да закусват. Нуршах обяснява , че майка ѝ няма да се присъедини към тях, а Перихан и Еда също са заети.
Нуршах предлага да играят една игра от детството ѝ с Орхун.
– Ще си подаваме хапки с различни сладка, а който отбор познае най-много, печели! – обяснява Нуршах.
– Да започваме! – казва Хира. – Аз съм в отбор с Аличо!
Но Нуршах решително поклаща глава.
– Не! Ти и батко сте в един отбор, а аз ще съм с Аличо! – заявява тя, изпълнена с ентусиазъм. – Хайде, Аличо, ела да седнеш до мен!
Али радостно се настанява до леля си.
– Те ли започват? – пита Нуршах.
Аличо кима в знак на съгласие.
– Хайде, първи сте, гълъбчета! Батко ще мажеш палачинката, а Хира ще познава сладкото! – нарежда весело Нуршах. – Седнете по-близо!
(Каква хитруша е Нуршах! Колко умело се опитва да помогне на брат си да спечели сърцето на жената, която обича!)
Хира поглежда Орхун и се премества на стола, на който допреди малко седеше Али. На лицето на момченцето грейва широка усмивка. Орхун също не може да скрие, че е доволен.
Хира затваря очи. Орхун поглежда сладката на масата и си спомня, че любимото сладко на Хира е млечно сладко (Дулсе де лече).
Без да се колебае, той внимателно намазва палачинката с любимото ѝ сладко и ѝ я подава.
– Кажи какво е сладкото? – пита нетърпеливо Нуршах.
Хира отхапва и след миг очите ѝ се разширяват от изненада.
– Млечно сладко! Любимото ми! – казва тя, поглеждайки смутено Орху
Камерата ни показва Аличо, който доволно се усмихва.
– Трудно ще се мерим с вас – казва Нуршах, смеейки се. – Вие сте съпрузи. Познавате се отлично!
Действието прескача. Хира и Али редят пъзел в стаята на Али, когато при тях влиза Орхун.
– Да довършим ли разговора от по-рано? –предлага Орхун с настоятелен тон.
– Добре! – отговаря тя автоматично, но в същия миг паниката я обзема и първата дума, която ѝ идва наум, излиза от устата ѝ: –Костен бульон!
– Какво? – Орхун я поглежда изненадан. Не разбира какво общо има костният бульон с разговора им.
Хира усеща как бузите ѝ поруменяват. Смутена и неспособна да понесе пронизващия я поглед на Орхун, тя обяснява.
– Готвя супа за Али… – изстрелва бързо, като избягва погледа му. – Но… забравих да добавя костен бульон! А той ще му даде сила!
Сърцето ѝ бие учестено. Трябва ѝ изход. Нещо, което да я измъкне от тази ситуация и прати по-далече от мъжа, който кара сърцето ѝ да бие като лудо.
– Отивам в кухнята! Аличо, връщам се след малко! – казва бързо тя и без да дочака отговор, излиза бързо от стаята, оставяйки Орхун да гледа след нея.
В салона Хира се сблъсква с Еда.
– Браво на теб! – подхвърля Еда с язвителна усмивка. – Използва детето, за да се върнеш тук! Но не си мисли, че ще останеш! Много скоро пак ще те изгонят! И този път ще се радвам да ти видя гърба!
– И аз искам да си тръгна, бъди сигурна – отвръща спокойно Хира.
В този момент към тях се приближава „статуята“ Афифе.
– Чакам подходящия момент за Али. – добавя Хира.
Афифе спира до тях и с леден поглед поглежда Хира.
– Никой не бива да остава там, където не му е мястото! – казва Афифе. – Нали така, Еда?
Еда се усмихва доволно, наслаждавайки се на ситуацията.
– Когато приключи с грижата за детето, Хира ще се върне там, където ѝ е мястото – продължава Афифе. – Единствено Али има желание да я вижда в тази къща.
В този момент вратата на стаята на Али се отваря и Орхун излиза.
Афифе не спира, сякаш нарочно иска думите ѝ да достигнат до сина ѝ.
– Жена с достойнство не би останала там, където не е желана – погледът ѝ пробожда Хира. – Но тя не е такава!
Орхун спира рязко и гневно застава пред майка си.
– Качвам се при мама – казва Еда, усещайки напрежението, което витае във въздуха.
Афифе се връща в хола.
– Защо мълчиш? – пита той, ядосан от обидите на Афифе, които току-що е чул.
– Аз няма да отговоря на нападките на г-жа Афифе, независимо колко ме обиждат – казва уверено тя. – Тя е майка, загубила дъщеря си. Никой не може да потуши пожара в нейното сърце.
Орхун остава загледан в нея, без думи.
Хира се обръща и се насочва към кухнята.
Действието прескача. Орхун седи мрачен и потънал в мисли в кабинета си. Очите му са вперени в една точка, но в съзнанието му бушуват мисли, които не му дават покой.
Вратата се отваря, Гюлнур влиза с поднос и оставя пред него чаша горещо кафе.
Орхун отпива глътка, но веднага прави намръщена гримаса.
– Не ми харесва.
Гюлнур го поглежда изненадано.
– Направих го както винаги, но ако желаете, ще ви направя ново – предлага тя.
– Няма нужда – отговаря рязко Орхун.
Гюлнур кимва и излиза от кабинета.
Щом вратата се затваря, гневът, който Орхун сдържа, избухва. С юмрук той стоварва силен удар върху бюрото, карайки няколко листа да се разпилеят по повърхността му.
Гюлнур се връща в кухнята и казва пред майка си и Хира.
– Г-н Орхун е много изнервен – въздъхва тя. – Не хареса кафето.
– Направи му ново! – казва Халисе.
– Предложих, но той отказа – отговаря Гюлнур. – Изобщо нямаше настроение. – отговаря Гюлнур добавя, поглеждайки към Хира:
– Точно както миналия път… Мъчно му е за кафето на Хира. Ако не е приготвено от нея, просто не иска да го пие.
В този момент в кухнята влиза самият Орхун и се обръща към Хира.
– Ела за малко – гласът му е нежен, но настоятелен.
Хира го поглежда притеснено, а след това отново насочва вниманието си към тенджерата.
– Не мога! – отговаря дръпнато, без да крие раздразнението си. – Правя бульон за супата на Аличо, казах ти!
– Остави го, после ще го довършиш – предлага Орхун спокойно.
Хира въздъхва, оставя лъжицата на плота и неохотно тръгва след него.
В момента, в който двамата излизат от кухнята, Гюлнур ги проследява с усмивка.
– Толкова са сладки, като двойките от филмите! – коментира Гюлнур.
Халисе веднага я срязва:
– Стига глупости, дъще! Вместо да клюкарстваш, довърши бульона за детето!
Гюлнур въздъхва, но усмивката не слиза от лицето ѝ.
– Мамо, аз ти казах, че кафето не е проблемът. Той страда от любов… – уверена е Гюлнур.
В салона Хира се обръща към Орхун с известна доза раздразнение.
– Какво става? Кое е толкова спешно? Ще ми обясниш ли?
– Не задавай въпроси, просто ела с мен – отговаря той твърдо и се насочва към спалнята им.
Когато се обръща назад, вижда, че Хира е спряла в дъното на коридора, замислена, сякаш се колебае.
Без да каже нищо повече, той се връща, хваща я за ръката и я повежда напред.
Докато преминават през коридора, погледите на Перихан и Еда ги проследяват с любопитство.
Орхун затваря вратата на спалнята и застава пред Хира.
– Аз съм Орхун Демирханлъ! – казва Орхун, а думите му сякаш изпълват цялото пространство. – В това семейство има правила. Така сме възпитани. Майка ни се постара да ни научи на строгост.
Погледът му е прикован в нея, а гласът му става по-нисък.
– Първото правило: никога да не искаме прошка.
– Аз… – опитва се да каже нещо Хира.
– Никога не съм искал прошка от никого… – прекъсва я Орхун, като пристъпва една крачка по-близо.
Тишината в стаята натежава.
– Но сега… сега те моля! – гласът му потрепва от емоция. – Най-искрено те моля да ми простиш! Прости ми! Прости ми за всичко!
(Най-накрая Орхун събира смелост да изрече думите, които толкова дълго бяха заседнали в гърлото му. Сега е ред на Хира да реши дали ще му прости. Хира изглежда смутена, не е очаквала със сигурност Орхун да ѝ се извини. Но, сега е неин ред да измъчва Орхун. (Не мислите ли така?))
– Жалко, че извинението не носи със себе си и забрава – казва Хира, а въздухът помежду им става още по-напрегнат.
– Не е лесно да забравиш… И е трудно да простиш, докато помниш. Това не е лесно! – Хира отклонява погледа си, очите ѝ блестят от болка.
Вдига ръка и поставя длан върху сърцето си.
– Не знаех, че можеш да се срамуваш от това, че дишаш… – гласът ѝ се пропуква. – Аз се срамувах!
Орхун не откъсва поглед от нея, вцепенен от думите ѝ.
– Много обичах сестра ти, Нихан… – продължава тя. – Вярвах, че аз съм виновна за смъртта ѝ. Всяка глътка въздух беше като отрова за мен…
Очите ѝ се пълнят със сълзи.
– Месеци наред живеех с нож в сърцето…
Хира тръгва към вратата.
– Недей! – Орхун прави крачка към нея.
Хира спира, обръща се бавно и го поглежда през сълзи.
– Казах ти, че си като стогодишен чинар.
В съзнанието на Орхун нахлува споменът за думите ѝ. „Короната му стига да покрие целия свят и ти си такъв, пазиш ни със своята сянка, нали?“
Хира отново вдига поглед към него.
– Мислех си, че сянката ти ни закриля… Но се оказа обратното.
Очите ѝ се пълнят със сълзи, но този път гласът ѝ звучи гневно.
– Знаеше, че съм невинна, но не ми каза.
Орхун замръзва на място.
– Виждаше колко се измъчвам, нали? – Хира пристъпва напред. – Една твоя дума можеше да ме спаси!
Гласът ѝ пресеква, но тя продължава.
– Можеше да прекратиш мъките ми… Да ме освободиш! Но ти замълча. Скри истината.
Сълза се търкулва по бузата ѝ.
Тя се обръща рязко и излиза от стаята, оставяйки Орхун сам.
Хира излиза от стаята съсипана, явно на нея не ѝ е било лесно да каже всичко това на Орхун. Тя се подпира на масичката в салона и се опитва да успокои сърцето си, което препуска като лудо.
Камерата се връща в спалнята.
Орхун стои на същото място, но не прилича на човек, който има намерение да се откаже….
Той свива юмруци и произнася уверено:
– Няма да свърши така!
Кенан се събужда, но в съзнанието му има само една мисъл – Мерием.
В същото време… Мерием се приготвя за работа.
– Мамо, днес си толкова красива! – възкликва Нефес, която наблюдава майка си, докато се облича. – Специален ден ли е днес?
Мерием се усмихва изненадано и погалва дъщеря си по косата.
– Не, откъде ти хрумна?
– Еми, по-хубава си от обикновено!
Мерием веднага сваля шнолата от косата си и шалчето от връта, сякаш се притеснява от този комплимент.
– Е, не ги сваляй! Беше като принцеса! – разочаровано казва Нефес.
– Ела тук, малка ласкателке! – Мерием прегръща Нефес. – Ти си истинската принцеса тук!
След секунда взима шнолата и отново връзва косата си, а след това прави същото с шалчето, а след това излиза от стаята.
Мерием си облича палтото и тръгва да излиза, когато се появява Рашид.
– Къде си тръгнала? – пита той.
– Какъв е този въпрос? Отивам на работа! – отговоря Мерием и се опитва да заобиколи баща си, но той не ѝ позволява.
-Какво ти става? – пита Мерием.
– Оставаш тук! – нарежда Рашид – От днес няма да ходиш на работа. Аз ще се грижа за финансите на това семейство!
В кантората… Кенан не може да се концентрира.
Поглежда часовника. Мерием винаги пристига навреме. Но днес… нея я няма.
Миг по-късно телефонът му извибрира.
Съобщение.
От Мерием.
„Няма да продължа работа! Напускам!“
Кенан е изненадан.
Какво, по дяволите, означава това?
В същото време Мерием е заключена в една от стаите и моли баща си да я отключи.
Асие, която гледа цялата сцена със страх, прави крачка напред.
– Рашид… пусни я.
– Тя няма да работи повече! Край забранявам да се върти покрай женени мъже! – отсича Рашид. – Ще си гледа детето! Ясно ли е? – крещи той на жена си.
В този момент Кенан се обажда на Мерием, а телефонът в джоба на Рашид звъни.
Рашид бръква в джоба си, вади телефона ѝ и поглежда екрана: г-н Кенан.
– Виж ти… Г-н Кенан! – усмивката му е подигравателна. – Много държи на теб, значи… Значи хората са прави, че Мерием е съсипала брака им с Харика (измисля си Рашид).
В този момент… се появява Нефес, която е изненадана и объркана.
– Мамо?
Мерием бързо намира сили и заговорнически казва през заключената врата:
– Слънчице… с дядо ти играем на една игра. Но ти с баба излезте на разходка в парка, става ли?
– Добре, мамо!
Асие хваща ръчичката ѝ и тръгва към вратата.
Но преди да излезе, Рашид през зъби казва на жена си:
– Ако кажеш на някого какво се случва тук, ще съжаляваш.