Плен - Епизод 144 и 145 (Ето какво ще видим)

Хира взема решение да напусне имението, защото вече нищо не я задържа тук и тя е свободна. Афифе, Еда и Перихан триумфират, наблюдавайки как Хира напуска имението на Демирханлъ. Междувременно Орхун, Али и Нуршах са съсипани. Разберете още какво ще се случи в епизод 144 и 145 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 20 януари 2025 г. от 15:00 часа по bTV. НАКРАТКО какво ще се случи в епизод 144 и 145 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 20 януари 2025 г. от 15:00 часа по bTV Хира взема решение да напусне имението, защото вече нищо не я задържа тук и тя е свободна. Афифе, Еда и Перихан триумфират, наблюдавайки как Хира напуска имението на Демирханлъ. Междувременно Орхун, Али и Нуршах са съсипани. Дългът на бащата на Миреим е изплатен. Кенан разбира, че Мерием е била принудена да се омъжи и не го е предала. Той търси сметка на Мерием защо е скрила истината от него. Епизод 144: Орхун е при майстор Якуб и нервно обикаля напред-назад в работилницата му. – След като мълчиш, значи си ѝ казал – казва майсторът. – Сега ти остава да мълчиш и да чакаш. Орхун спира за миг, сякаш думите на Якуб го пронизват, но не отговаря. Майсторът става бавно, взема едно парче дърво от полицата и се приближава до него. – Вземи, сине! – казва той, като му подава дървото, на което е издълбана пеперуда. Орхун поглежда изненадано и едновременно объркано. Якуб се усмихва леко, сякаш чете мислите му. – Учуди се, че ти казах "сине"? Но ти сега не си Демирханлъ. Сега си просто Орхун. Орхун продължава да мълчи. – Хайде, ела с мен – подканя го Якуб. В същото време в имението Нуршах влиза в стаята на Хира. – Как е раната? – пита тя, но веднага се поправя. – Що за въпрос ти зададох, сигурно те боли. Хваща ръката на Хира с нежност, а в гласа ѝ се усеща искрено съчувствие. – След всичко, което се случи, нали знаеш, че не повярвах? Не повярвах дори за секунда, че си го направила. И батко знаеше, че си невинна. Никога не се отказа от теб. Винаги те защитаваше, дори когато всички бяха срещу него. Аз също знаех, че ще докаже невинността ти.Това, което преживя... това, което направи мама... – продължава Нуршах. – Е ужасно. Но не си сама. Аз съм тук. Али също. И най-вече – батко. Запомни това. Но може би когато всичко това приключи до нас остават хората, които ни подкрепят, те са най-важни, никой и нищо друго няма значение. Действието се пренася пред работилницата на майстор Якуб. Той стои пред огъня, който е разпалил в един варел. Пламъците танцуват в тъмнината, хвърляйки отблясъци по лицата им. Якуб се обръща към Орхун, който държи дървеното парче с пеперудата в ръцете си. – Този огън не гори напразно! – казва майсторът с твърд глас. – Не го дръж в ръцете си повече. Време е да го хвърлиш в огъня. Не чакай! Вече е време! Орхун поглежда Якуб, а след това парчето дърво, което сякаш тежи все повече с всяка изминала секунда. Пеперудата, издълбана върху него, сякаш оживява под проблясъците на огъня. За миг той се колебае, но после става решителен. Бавно, с дълбока въздишка, Орхун хвърля дървото в огъня. Пламъците го поглъщат почти мигновено. – Гледаш как гори огънят и как помита всичко – казва Якуб, докато наблюдава пламъците. – Но дали един огън може да унищожи всичко? – Той поглежда Орхун, потупва го по рамото и се прибира в работилницата си. Орхун се замисля за миг, след което го последва мълчаливо. Якуб взема ново парче дърво и го подава на Орхун. – Това е другата част от парчето, което току-що хвърли. От същото дърво е. Гори само един огън – казва той и се спира за миг, сякаш премисля следващите си думи. – Един огън може да превърне нещата в пепел, но не може да изгори всичко наведнъж. Огънят не гори навсякъде. Гасне на едно място и започва на друго. Мислиш, че цялото дърво е изгоряло, но това е само малка част от него. Якуб прави крачка напред и се вглежда в Орхун. – Ти издяла това парче. Дълго време му даваше форма и дори не се замисли. Може би си оформил грешното парче, а може би е започнало да гори, когато си го взел в ръце. Затова се е съпротивлявало. Не може да поеме форма. Съдбата му е била да се превърне в пепел. Знаеш ли, понякога трябва всичко да се изпепели. Огънят пречиства. Прави място за ново начало. Не съм ли прав? Орхун взема дървеното парче и го поглажда с ръка, усещайки текстурата му, но не казва нищо. В имението, Хира стои замислена пред прозореца. Тя въздиша дълбоко, сякаш иска да се освободи от натрупаното напрежение. После взема завивките на Орхун и старателно оправя дивана, на който той обикновено спи. Налива чаша вода и сяда на леглото, сключила ръце в скута си. Както всяка вечер, тя го чака да се прибере. В същото време Орхун прекарва вечерта с мислите си на една пейка в парка. Сутринта Хира взема решение да напусне имението, защото вече нищо не я задържа тук и тя е свободна. Хира облича робата, с която пристигна от Еритрея, оставя телефона, гривната и пристаните, които Орхун ѝ подари на масата. Взема албума със снимките на родителите си, оглежда за последно в стаята, която толкова дълго беше нейно убежище. Вдишва дълбоко и излиза. В коридора се засича с Нуршах, която тъкмо излиза от стаята си. Тя замръзва на място, когато вижда Хира в тези дрехи, и я гледа объркано. – Хира, какво става? Къде отиваш? – пита Нуршах, гласът ѝ издава тревога и несигурност. Хира се доближава до нея и ѝ благодари за всичко, а след това отива в стаята при Али. По стълбите я виждат Перихан и Еда. – Мамо! Тя си тръгва! Сама! – Еда изглежда изненадана, явно не е очаквала Хира да си тръгне сама. – Най-сетне! – отвръща Перихан с нотка задоволство. В същото време Хира влиза и сяда до леглото на Али. Погледът му пада върху необичайните ѝ дрехи. Той протяга ръка и я докосва. – Това са моите дрехи – обяснява Хира с усмивка. – Когато дойдох тук, бях с тях. Тя сваля колието, подарък от Нихан, и го поставя в ръцете на Али. – Това е на майка ти. Беше ми го дала, но не е обикновено колие. Носи любовта на майка ти. Ако нещо те разстрой, изплаша или пък почувстваш сам, вземи това колие и го стисни силно. И така всичко ще мине. Страхът ще изчезне, нищо не е по-солно от любовта на една майка. Хира поставя колието в ръцете му, обгръщайки ги с дланите си. Гласът ѝ става по-мек, но в него звучи решителност: – Тук всички те обичат. Никога няма да си сам... Но аз трябва да си тръгна. Оставям сърцето си тук, с теб! Ще съм близо до теб, винаги може да ме чуеш, а и откъдето и да ме повикаш ще ти отговоря. Хира не може да спре сълзите си и добавя: – Защото, където и да отида, никога няма да те оставя. Али внезапно скача и я прегръща силно, сякаш се страхува, че ще я загуби. Хира обвива ръцете си около него, борейки се със собствените си сълзи. След това Хира отива в кухнята и се сбогува с Гюлнур и Халисе. Двете са много тъжни, че Хира си тръгва. Виждаме, че Шевкет стои зад вратата, прислушвайки с доволна усмивка. Той отива при Афифе и с видимо удовлетворение ѝ съобщава: – Момичето си тръгва, г-жо Афифе! – казва Шевкет с триумфална нотка в гласа си. Афифе не го поглежда, но въпреки че не казва нищо, по лицето ѝ проблясва искра на задоволство. В същото време ядосана Мерием отива в кантората и се изправя пред Кенан. – Казах ти да не се месиш! – избухва тя, хвърляйки гневен поглед към него. – Защо си платил дълга? Кенан я поглежда спокойно, сякаш дори не разбира обвинението. – Нищо не съм плащал – отвръща той с равен тон. Шебнем, която също е там, чува разговора и се намесва развълнувано. – Како Мерием, дългът е платен! Значи няма да се местиш? – радостта ѝ струи от всяка дума. Мерием поклаща глава, видимо объркана и все още ядосана. – Не знам, Шебнем. Нищо не е ясно – отговаря тя, опитвайки се да събере мислите си. В стаята е и Харика, която се опитва да запази спокойствие, но като разбира, че дългът на бащата на Мерием е платен побеснява. – Кенан, защо не каза, че си платил дълга? – гласът ѝ е остър като бръснач. – Защото не съм го правил! – отвръща Кенан. Кенан веднага се досеща, че това може да е сестра му, която вечерта го подпитваше, дали познава лихваря, на който Рашид е заложил къщата. Кенан веднага отива при сестра си, която говори с Фериха по телефона. Приближавайки се, чува част от разговора. – Има нещо, което не разбирам, Вуслат? – пита Фериха с объркана нотка в гласа си. – Мерием се изнася завинаги и ще бъде извън живота на Кенан. Нали това беше твоето желание? Тогава защо го правиш? – Тя достатъчно е страдала! Сърцето ми не го позволи, особено когато разбрах, че е невинна. В миналото не успях да ѝ помогна. Сега поне искам да направя нещо за нея... – Вуслат внезапно замлъква, забелязвайки брат си, който стои зад нея и я гледа с напрегнато изражение. – Вуслат, там ли си? – продължава да пита Фериха от другата страна на линията. – Трябва да затварям – отговаря Вуслат с приглушен глас и бързо приключва разговора. – Слушам те, како! Сега ще ми разкажеш всичко! – настоява Кенан, а гласът му звучи като команда. – Ти ли плати дълга на Мерием? – Да, аз! – признава тя след кратка пауза. – Имах малко спестявания... Продадох и гривните си. – Гривните? – повишава глас Кенан. – Не казваше ли, че ще ги сложиш на сватбата ми? Заради Мерием ли направи това? – Какво толкова, Кенан! Тя имаше нужда, а аз реших да ѝ помогна. Това е всичко! Имам работа в кухнята – казва Вуслат и тръгва да излиза, но Кенан я спира. – Како, не сме приключили! Спомена нещо за миналото... Какво криеш от мен? Какво става? Вуслат въздиша тежко, знаейки, че повече не може да мълчи. – Щом искаш да знаеш, ще ти разкажа! – казва тя, сякаш сваля тежък товар от раменете си. – Аз самата скоро научих това. Докато беше в казармата, Мерием не се е омъжила заради парите! Аз я обвинявах, измъчвах я... Мислех, че те е изоставила от алчност. Но истината е различна, Кенан. Рашид, баща ѝ, е обрал фабриката, в която е работил. За да не го предаде на полицията, шефът му поискал Мерием. Принудили са я, Кенан! – Един момент... – гласът на Кенан трепери от изненада. – Значи... – Мерием не те е излъгала! – прекъсва го Вуслат, очите ѝ са изпълнени със сълзи. – Да, тръгна си, но не те е напускала! Направила го е, за да спаси баща си. Дори майка ѝ не е знаела истината. Мерием е невинна, Кенан! Никога не те е лъгала! Кенан е в шок от чутото от сестра си. Кенан тичайки напуска къщата на сестра си. Той вижда пред себе си Мерием. – Мерием! – крещи Кенан. Мерием замръзва на място и бавно се обръща. Кенан стига до нея, дишайки тежко, и застава точно пред нея. – Научих всичко! – казва той, а погледът му я пронизва като кинжал. – Знам защо си се омъжила за него! – Как? От кого? – пита изненадана Мерием. – Има ли значение? – отвръща Кенан с твърд глас. – Това не е важно! Важното е, че си го скрила от мен! Ако ми беше казала, всичко щеше да е различно! Щях да намеря начин... Защо ми отне възможността да ти помогна, Мерием?! Защо ми причини това?! Кажи ми го в очите! – Аз бях длъжна… Нямах друг избор! – казва Мерием и тръгва да върви. – Няма да се скриеш като избягаш! – казва ѝ Кенан и като я хваща за ръката добавя. –Трябва да ми отговориш! Ако се наложи ще чакам пред вратата! Няма да си тръгна от тук! И не ме интересува кой ще чуе! Години наред мълча, а сега ще ми разкажеш всичко! Мерием хуква да бяга, Кенан я настига и хваща. – Ще говорим, защо мълча? – пита Кенан. – Как успя да го криеш с години? Мерием отново прави опит да си тръгне. – Никъде няма да ходиш! – спира я Кенан. – Няма за какво до говорим! – отвръща Мерием. Кенан я хваща за ръката и настоява: – Има за какво да говорим. Ще ми дадеш обяснение за загубените години! Досега мълча, а сега ще говориш! Епизод 145: В момента, в който Орхун се връща в имението, Хира излиза от къщата. Камерата се издига нагоре и ни показва Афифе, която стои на терасата на стаята си. Лицето ѝ е застинало в изражение на победоносно спокойствие, докато се уверява, че Хира наистина ще напусне имението. Камерата се насочва и ни показва Еда, сияеща от задоволство. – Най-после! – прошепва Еда, сякаш не може да повярва на това, което вижда. – Нали ти казах? – отвръща ѝ Перихан с хладна самоувереност, присъща за жена, която е постигнала целта си. Хира спира пред Орхун. Погледите им се срещат, но няма думи, само напрежение, което се усеща във въздуха. В този момент от къщата излизат Нуршах и Али. Хира се обръща. Али тича към Хира, а тя към него и клякайки го прегръща. Без думи тя му казва, че той винаги ще е в сърцето ѝ, като слага ръката си на сърцето му. Хира се изправя, поглежда към Нуршах и после към терасата, където стои Афифе. Тя леко кимва с глава – движение, което съдържа едновременно уважение и сбогуване – и се обръща, за да тръгне. Еда и Перихан се усмихват, наблюдавайки случващото се отстрани. Лицата им излъчват удовлетворение от развоя на събитията. Хира застава за секунда срещу Орхун, но го подминава и стига до портата на имението на Демирханлъ. Али внезапно извиква зад гърба ѝ: – Ни си тръгвай! – думите му разсичат тишината и карат сърцето на Хира да се свие. Орхун се обръща с надежда в очите, че Хира ще се върне, заради Али. Хира обаче се обръща само за да прегърне Али още веднъж. Нуршах се приближава бавно към тях. – Грижи се за Али – казва Хира, а очите ѝ се изпълват със сълзи, които не може да спре. – Съжалявам, Аличо... Де да имаше друг начин, но няма! Хира разплакана отваря портата на имението и си тръгва. Орхун стои безмълвен, а погледът му следва Хира, докато тя изчезва в далечината. Еда и Перихан доволни се прибират в къщата. Орхун поглежда към Афифе, която е все още е на терасата и гневен стиска ръцете си в юмруци. Лицето на Афифе е застинало в студена маска, но в очите ѝ проблясва искра на триумф. Въпреки че не издава никакви емоции, в сърцето ѝ цари задоволство – тя се е избавила от снаха си - робиня, която винаги е смятала за натрапница. Афифе се прибира в стаята си и казва на Шевкет. – Няма да остане и следа от нея! Сякаш никога не е идвала и живяла тук! – уверена е тя. – Не искам да виждам дори една карфица останала от нея! – На вашите заповеди. – отвръща Шевкет и излиза. По-късно Афифе слиза в салона, а Шевкет се появява пред нея и докладва какво е свършил: – Направих каквото наредихте, госпожо. От нея няма нито снимки, нито дрехи. Желаете ли друго? – Вече всичко ще бъде както преди! – обявява Афифе с увереност и повдигната глава. – Предай на всички, че тази глава е затворена завинаги! В този момент Нуршах тъжна излиза от стаята на Али и казва на майка си: – Али никак не е добре, липсата ѝ не му действа добре! – Ще свикне – отвръща Афифе. – Така е най-правилно! Всичко е така както трябва! – Грешиш, мамо! Нищо не е както трябва! – заявява ядосана Нуршах. – Всички са съсипани! Как можеш да останеш толкова хладнокръвна?! Ти едва не уби невинен човек! Афифе впива строгия си поглед в дъщеря си, но гласът ѝ остава спокоен. – За мен тя никога няма да бъде невинна! – отсича тя. – Обвиняваш я, въпреки че видя видеото! Всички го видяхме, мамо! Хира е невинна, защо не го приемеш?! Афифе мълчи. – Али е много разстроен! Но не само той. Батко също е съсипан! Не виждаш ли?! – Нуршах пристъпва към нея, сякаш търсейки отговор. – Защо го правиш, мамо? – Ще мине. И Али, и брат ти, и всички ще свикнат! Ти също ще свикнеш. Водата винаги намира своя път. Така е било и така ще бъде! Нуршах не може да повярва, че майка ѝ може да бъде толкова безчувствена. – Гюлнур, донеси ми кафето в салона! – провиква се Афифе. Но когато Хира напуска имението, тя веднага се оказва в беда. Непознат мъж започва да я преследва и щом избира подходящия момент, сграбчва Хира. Тя е много изплашена и започна да вика за помощ. В този момент се появява Орхун и започва да налага с юмруци нападателя на Хира. Действието се връща назад. Разбираме, че Нуршах притеснена се е обадила на Орхун и го е помолила да направи нещо, защото Хира е решила да си тръгне. Орхун веднага се обажда на Явуз и му казва да се навърта около имението, защото има вероятност Хира да си тръгне, а той трябва да я следи и да му докладва за всяка нейна стъпка. Орхун се навежда и намята Хира със сакото. – Добре ли си? – пита той. – Не се страхувай, тук съм, спокойно! След това казал на Хира да тръгне с него. Тя отговорила на Орхун, че вече не е негова робиня. Кенан хваща Мерием за ръка и грубо я повежда към кантората. Очите му горят от гняв, а тя опитва да се освободи, но усилията ѝ са напразни. – Не мога да разбера защо толкова време си мълчала и си крила от мен! – гласът му ехти в затвореното пространство. – Всичко свърши, пусни ме! – отвръща тя, опитвайки да запази самообладание. – Не! Този път няма да те пусна! Няма да ходиш никъде, не ти позволявам! - отвръща Кенан. – Щом не искаш да говориш, ще ме слушаш! Когато ти си тръгна, аз умрях, Мерием! Разбираш ли? Умрях! Когато се върнах от казармата и теб те нямаше... Този квартал, този свят, това тяло – всичко се превърна в гробище. Аз потънах! Не помисли ли как аз ще се справя? Не помисли ли за мен? Хвърли ме в огъня и си замина! Как можа да го направиш? А Аз бях влюбен в теб, Мерием! Никога не съм обичал друга така, както обичах теб! Сълзи се събират в очите на Мерием, но тя стиска устни. Кенан обаче не спира. – Ако ми беше казала, щях да те заведа на другия край на света, ако трябва! Щях да направя всичко за теб! А ти какво направи? Замина! Омъжи се за друг, без дори да кажеш една дума! Мерием иска да избяга, Кенан не ѝ позволява. – Моля те, няма значение вече какво ще кажа – прошепва тя, почти с отчаяние. – Всичко е свършило, разбери! Мерием го издебва и се заключва в една от стаите. Тя успява да се измъкне и се заключва в една от стаите. Кенан удря с юмрук по вратата. – Излез, Мерием! Ще остана тук до сутринта, ако трябва, но няма да си тръгна, докато не говорим! – заявява той със смразяваща решителност. – Мислиш, че когато замина всичко приключи? Аз продължих да те обичам дни наред, месеци! Не можах да те спра, това не ти отиваше! Можеше да ми кажеш само една дума и аз щях да те спася! Щяхме да сме си ние, защо се усъмни в мен? Ти си се усъмнила в мен… – замисля се Кенан. Кенан се отдалечава от вратата и сяда на бюрото си. Тишина. Кенан въздиша тежко, отдалечава се от вратата и сяда на бюрото си. Мерием отключва вратата и бавно излиза, очите ѝ червени от плач. Тя се настанява на стола срещу него. – Попита ме дали съм мислила, че всичко е приключило – започва тя, гласът ѝ трепери. – Направих го като знаех, че няма да приключи. Болеше ме и за мен, болеше ме и за теб. Не знаеш колко боли да се откажеш от мечтите си и да разочароваш любимия си човек. Повярвай ми! Да си виновен, но в същото време толкова и невинен! Моят баща ме пожертва със собствените си ръце. Отне усмивката ми, затвори ме в тъмнина и угаси всички светлини. Борих се, но не можах да го спра! Баща ми щеше да отиде в затвора, мама щеше да е съсипана, а ти щеше да поемеш по неизвестен път заедно с мен! Не можах, уплаших се… А след това животът ми започна да пропада все повече… Тя го поглежда със сълзи на очи. – Питай ме, дали съм била щастлива без теб? Не, не бях! Бях презирана, тормозена, преживях всичко най лошо – Кенан, който досега гледаше напред в една точка поглежда към Мерием – Това продължи от първия до последния ден. Ако я нямаше Нефес, нямаше да живея дълго. Кенан я наблюдава мълчаливо, очите му пронизващи. Мерием става от стола. –Мерием! – спира я Кенан и става от бюрото си, застава пред нея и ѝ подава ръка. На пръста му проблясва годежната халка с Харика. Мерием свива ръце в юмруци. – Сега какво, какво ще правим? – пита Кенан. Мерием прави знак с глава, че не знае. Кенан също докосва годежната си халка и свива ръката си в юмрук и бързо напуска кантората. В същото време Харика се среща с Рашид и ядосана го пита, защо са погасили дълга му. Рашид е уверен, че Кенан е платил на лихваря. ИЗТОЧНИК: PoTV.bg Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.