winless
Сехер продължава да се бори, за да намери верния път в своята нова действителност. Юсуф се връща от училище и радостно прегръща леля си. Сехер също го прегръща, но дали си го спомня? Семра най-накрая открива изчезналата си дъщеря Ясемин, но срещата им не протича така, както си е мечтала. Вижте какво ще се случи в епизод 457 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 28 януари 2025 г. по NOVA.
НАКРАТКО какво се случва в епизод 457 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 28 януари 2025 по NOVA.
Сехер продължава да се бори, за да намери верния път в своята нова действителност.
Яман, следвайки съвета на лекаря, постепенно се опитва да се сближи със Сехер.
Юсуф се връща от училище и радостно прегръща леля си. Сехер също го прегръща, но дали си го спомня?
Семра най-накрая открива изчезналата си дъщеря Ясемин, но срещата им не протича така, както си е мечтала.
Яман се връща в имението с твърдото решение да следва съветите на лекаря, за да си възвърне доверието на Сехер.
– Ако е нужно, ще започна всичко от нулата! – казва си уверено той, докато все още седи в автомобила.
Внезапно си спомня за Юсуф. Момчето все още не знае нищо за състоянието на леля си. Яман набира шофьора:
– Взе ли Юсуф от училище?– Чакам го пред входа, господине – отговаря шофьорът.– Добре. Обади ми се, когато го вземеш – казва Яман и прекъсва разговора.
Яман слиза от автомобила си и се приближава до входната врата на къщата, където се спира за миг.
– Ех, да можеше всичко да е както преди… – прошепва той.
Яман си представя как Сехер, сияеща от щастие, му отваря вратата и го прегръща силно. Тази красива картина трае само миг и той бързо се връща към тъжната действителност.
Влизайки в къщата, Яман веднага среща погледа на Сехер. Очите ѝ са изпълнени със страх и недоверие. Без да каже дума, тя бързо се прибира в стаята си. Яман въздъхва дълбоко.
„Аз ще се боря за теб, Сехер! Колкото и време да ми отнеме, няма да се откажа! Ще те накарам да си спомниш всичко!“ – мисли си той решително.
Малко по-късно Сехер отваря вратата на стаята си и тръгва да излезе, но се сблъсква с Яман, който стои пред нея. Уплашена, тя се отдръпва назад.
– Не се страхувай от мен – казва Яман, държейки в ръцете си огледалото, което ѝ бе подарил преди време. – Това е твое. Ти много обичаш това огледало.
– Аз… аз не мога да се гледам в огледалото – признава тя с тъга. – Не мога да гледам непозната в него. Нека остане при теб.
Тя подава огледалото обратно на Яман, но той настоява:
– Това не е непозната. Това си ти, Сехер. Ако се осмелиш да погледнеш в огледалото с широко отворени очи, ще си спомниш. Ако бягаш, няма да си спомниш. В него ще видиш една смела, красива и изпълнена с любов жена, която ние с Юсуф обичаме повече от всичко.
Яман ѝ подава огледалото и излиза от стаята, оставяйки я сама. Сехер затваря вратата и поглежда към отражението си в огледалото.
На терасата Яман стои замислен, когато към него се присъединява Дженгер.
– Ще бъде трудно. По-трудно, отколкото си мислех – казва Яман, загледан в далечината. – Но тя ще си спомни. Убеден съм, че Сехер ще си върне спомените.
Той замълчава за миг и добавя:
– Но сега мисля за Юсуф. Трябва да му разкажа какво се е случило. След малко ще отида в училището и ще го взема.
– Малкият господин е много умен – отвръща Дженгер. – Той ще се справи.
Яман кимва, готов за следващата битка в този дълъг път.
Сехер стои в хола, и гледа за кой ли път подред портрета, на който Юсуф е с майка си и си спомня думите на Дженгер. Той ѝ беше казал, че когато Юсуф се прибере от училище и я прегърне, това може да събуди забравени спомени. „Ти го обичаше като свое дете – такива неща не се забравят лесно.“
Сехер въздиша тежко и шепне на себе си:
– Ех, ако можех да си спомня…
В този момент Юсуф се връща от училище. Когато я вижда в хола, лицето му светва от радост. Той тича към нея, разтваря широко ръце и я прегръща силно.
– Лельо! – крещи той щастливо.
Яман и Дженгер чуват радостния вик на Юсуф и притеснени влизат в стаята.
Сехер разплакана и с усмивка на лице прегръща детето.
Всички в къщата се събират в хола. Те гледат с надежда и вълнение, че Сехер може би си е спомнила, поне Юсуф.
– Лельо, най-накрая се върна! – казва Юсуф, очите му блестят от щастие.
Сехер нежно докосва лицето му с ръце, вглежда се в очите му, сякаш търси там искрица спомен, която може да възвърне изгубените ѝ спомени. Но нищо отново нищо… Бяло платно! Вместо това сълзи отново изпълват очите ѝ.
– Лельо, защо плачеш? – пита Юсуф, разтревожено от сълзите ѝ.
Сехер се изправя, неспособна да сдържи емоциите си, и се отдръпва. Тя излиза на терасата, където тихо плаче, скрита от всички.
– Чичо, защо леля плаче? – пита Юсуф, сянка на тревога преминава през лицето му.
– Леля ти иска да остане малко сама – отговаря Яман.
– Но, тя плачеше, защо не отидеш и не я успокоиш? – пита Юсуф.
– Да, но не сега, ще си поговорим с нея по късно – отговаря Яман.
– Но, защо леля плаче? – пита отново Юсуф.
– Ще ти обясня всичко, но по-късно. Сега отиди с Неслихан, за да се преоблечеш и да си починеш – добавя Яман.
Юсуф се замисля за миг, но накрая кимва и отива с Неслихан, хвърляйки още един тревожен поглед към терасата.
Яман не знае какво да направи. Дженгер му казва, че ще отиде да види как е Сехер.
Дженгер излиза при Сехер и ѝ подава кърпичка, за да си избърше сълзите.
– Аз не си спомням! Нищо не си спомням! – избухва Сехер. – Но това момче… Юсуф… В очите му видях нещо… Толкова много ме обича! Чувствам го. Имам усещането, че той се нуждае от мен, че очите му говорят вместо него… Но аз нищо не си спомням!
Дженгер я слуша внимателно и ѝ отговаря спокойно, с топлота:
– Това ви се случва за първи път, г-жо Сехер. Дайте си време. Вие може да не помните малкия господин сега, но ако прекарате време с него, съм уверен, че ще си спомните. Любовта, която изпитвате към това момче, е твърде силна, за да изчезне. Това не е любов, която помнят умът и очите – тя е запечатана във вашето сърце. А това, което човек пази в сърцето си, никога не се губи.
Сехер въздиша дълбоко, обхваната от отчаяние и объркване.
– Трябва да си спомня! Много е трудно да живея в такава тъма! – казва тя с треперещ глас.
Точно в този момент Сехер се обръща и забелязва Яман, който стои на прага. Мълчаливо наблюдава разговора ѝ с Дженгер, лицето му издава смесица от болка и надежда.
Действието прескача във вечерта и се пренася при Юсуф. Той седи в леглото си, когато Яман влиза в стаята му. Детето го моли:
– Чичо, остани при мен, докато заспя.
Яман се настанява до него, усещайки тревогата в гласа му. Юсуф е объркан и тъжен.
– Леля не дойде да ми почете книжка и да ми каже „лека нощ“. Защо?
Яман въздъхва тежко и разказва на Юсуф какво се е случило с леля му, че тя не може да си ги спомни.
– Не, леля не може да ни забрави! – настоява разстроен Юсуф.
Яман го прегръща и го уверява:
– Да, тя временно ни е забравила, но съм сигурен, че ще си спомни. Ние ще ѝ помогнем! Ще направим всичко, за да ѝ върнем спомените, нали така?
Юсуф кимва с решителност, избърсвайки сълзите си.
– Да! Когато ние сме болни, тя винаги е до нас. Сега е наш ред да бъдем до нея! Аз ще ѝ разкажа за всичко, което е забравила, и ще ѝ помогна да си спомни!
Али излиза от стаята за разпит, а Дуйгу го пресрещаща и го пита какво е станало, дали Ясемин се е признала за виновна. Али предлага да излязат и да поговорят отвънка.
Дуйгу и Али обсъждат случая с Ясемин, факта, че тя отрича да го е убила или да е виждала някога този човека, показан ѝ на снимката. Никой от двамата обаче вече не вярва на версията на Ясемин, тъй като те смятат, че отрича само от страх да не попадне в затвора. Али изтрива сълзите на Дуйгу и обещава, че ще намери много добър адвокат, така че Ясемин да получи най-леката присъда.
Дуйгу, развълнувана от подкрепата му, го прегръща спонтанно, но това побърква от ревност Волкан, който тайно го и наблюдава.
Междувременно Волкан, който не може да понесе близостта между комисаря и Дуйгу, решава да изостри ситуацията. Той отива в дома на Дуйгу, за да говори с майка ѝ.
– Пак ли си дошъл да приготвиш вечеря-изненада за Дуйгу? – пита Семра с усмивка.
– Лельо Семра, трябва да поговоря с теб за нещо важно – отговаря Волкан и я поглежда сериозно.
– Нещо, свързано с Дуйгу ли? – пита загрижена жената.
– И да, и не – отговаря мъжът с колебание. – Това е трудна тема. Вероятно затова Дуйгу не е говорила за нея с теб, но реших, че трябва да знаеш. Моля те обаче да не ѝ казваш, че съм ти казал аз. Обещай ми.
– Добре, обещавам – казва Семра, много любопитна. – Кажи ми за какво става дума.
– Знаеш, че отдавна търсим Ясемин – започва бавно Волкан. – Намерихме я, но…
– Намерихте ли Ясемин?! Намерихте ли дъщеря ми? – Семра го прекъсва и лицето ѝ засиява от надежда и радост. – Заведи ме при нея веднага! – Тя става от дивана и се втурва към изхода.
– Лельо Семра, почакай! – Волкан я хваща за ръката и я спира.
– Защо? – пита обърканата жена. – В края на краищата ти си я намерил. Какво друго трябва да чакам?
– Трябва да знаеш още нещо – казва сериозно Волкан. – Да, намерихме Ясемин, но… в момента тя е в ареста. Дъщеря ви е заподозряна в убийство.
Семра замръзва на място, а на лицето ѝ се изписва шок. След миг от очите ѝ започват да се стичат сълзи.
Действието се премества в полицейския участък. Семра нахлува в стая като буря, лицето ѝ е изкривено от гняв и отчаяние.
– Къде е Ясемин! – крещи тя, гледайки директно към Али. – Къде си отвел детето ми? Веднага я доведи при нея! – Вдига ръка, сякаш иска да удари Дуйгу, но в последния момент се овладява и гласът ѝ, макар и изпълнен с гняв, трепери от умиление.
Али повежда Семра към ареста. Жената, мъчейки се да запази равновесие, се приближава до решетките, зад които се намира дъщеря ѝ. Въпреки изминалия период от седем години тя я разпознава без затруднения.
– Моята Ясемин… Дъщеря ми… – казва тя с треперещ глас. Думите ѝ са изпълнени с емоции и неописуема радост.
Легнала на пейката, Ясемин отваря очи. Погледът ѝ среща този на майка ѝ, чието лице е залято от сълзи.
– Дете мое, колко много си пораснала… Колко много си се променила… – продължава Семра. –Толкова дълго те търсих. Тук ли трябва да те намеря? Но това няма значение. Ти си жив. Слава Богу, че си жив!
Семра протяга ръце през решетките, сякаш за да достигне дъщеря си.
– Защо ме гледаш така, дете мое? – пита тя тихо. – Ела при майка си, ела тук, моя Ясемин.
Ясемин бавно се изправя и неохотно се приближава до решетките. Семра веднага я прегръща през студените решетки и я притиска с всички сили.
– Ароматът ти… – казва тя със загриженост. – Все още е същият. Не се е променил…
Гласът ѝ трепери от емоции, смесица от копнеж, облекчение и радост. Майката сякаш черпи надежда от близостта на дъщеря си. Ясемин обаче не отвръща на тези чувства. На лицето ѝ се изписва само гняв. Изведнъж тя се отдръпва от майка си и прави крачка назад.
– Какъв аромат? Каква дъщеря? – пита тя с яд в гласа си. – Сега ли се сети за мен?
Семра я поглежда с недоумение.
– Какви са тези думи? – пита тя с отчаяние. – Изпаднах в лудост, когато те загубих. Всеки ден умирах наново, дете мое. Недей да правиш това. Ела при мен… Толкова много ми липсваш. Очите ти, ръцете ти, лицето …
– Дъщеря ти ми разказваше същите приказки – Ясемин рязко я прекъсна. – Вече ѝ казах, ще кажа и на теб: ти не си моето семейство. Нямам майка или сестра, които да са ме оставили сама на улицата, а после спокойно да продължат живота си. Махай се оттук!
Тя обръща гръб на майка си, която се изправя, сякаш е била ударена с чук. Съкрушената Семра се клати на крака, почти губейки съзнание. Али я подкрепя навреме и я извежда в коридора.
Дуйгу се приближава до нея и се опитва да я прегърне.
– Не ме докосвай! – крещи Семра. – Не ме наричай майка!
Тя посочва с пръст стената, зад която се намира килията.
– Имам само една дъщеря. Тя е там. Ти си причината тя да не ме погледне. Стой далеч от мен!
Сцената прескача във вечерта. Дуйгу се връща от работа. Точно пред портата спира и вижда как майка ѝ хвърля дрехи през прозореца.
– Нека се махне от тази къща! – крещи Семра от вътрешността на къщата. – Аз не я искам тук! Нямам такава дъщеря! Нека да отиде по дяволите!
Виждайки това, Султан се приближава до Дуйгу.
– Прекарай тази вечер при нас – предлага тя загрижено.
Тези думи достигат до Волкан, който наблюдава ситуацията от тайното си място. Той изпада в ярост, а тялото му не издържа на емоциите. Той се хваща за главата, получава световъртеж, после губи съзнание и пада на улицата.
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg