Настъпи времето, когато бащата на Мелек най-накрая реши да поговори с дъщеря си. Този разговор ще бъде много труден, и сърцето на мъжа се къса на парчета от болка и безизходица. Той се самообвинява, че винаги е бил лош баща и не е успял да забележи как детето му изплъзва от ръцете му. Беше му много трудно да наблюдава как Мелек губи все повече сили и да очаква нейната смърт. Той не разбираше защо Мелек не му е разказала нищо. Мелек искаше най-вече да заслужи милостта и благословията на баща си, затова мълчеше. Тя не искаше всичко това да се случи само от съжаление към нея.
Тя се молеше на Всевишния баща й да й прости и така продължи двадесет години. Тя никога не губеше надежда, че ще успее да поправи нещата. Баща й признава, че много му е липсвала. На него най-малко му се искаше истината да е толкова жестока и събирането им да стане при толкова ужасни обстоятелства. Мелек моли баща си за прошка и иска той да бъде до нея в този момент. Намирайки се на ръба на живота, всички обиди отстъпиха на заден план и между баща и дъщеря настъпи мир.