Лабиринт към щастието - Епизод 134 (Ето какво ще видим)

Ден след годежа Мелис прави голяма грешка като иска Зейнеп да признае, че е загубила битката за сърцето на Еге. Но Зейнеп няма намерение да ѝ направи това удоволствие – и бързо я поставя на мястото ѝ! Вижте още какво ще се случи в епизод еп.134 на турския сериал „Лабиринт към щастието“. Какво се случва в епизод 134 на турския сериал „Лабиринт към щастието“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по NOVA. Сила спасява мъж, който... се влюбва в нея от пръв поглед. Ден след годежа Мелис прави голяма грешка като иска Зейнеп да признае, че е загубила битката за сърцето на Еге. Но Зейнеп няма намерение да ѝ направи това удоволствие – и бързо я поставя на мястото ѝ! Междувременно случаят с нападението над Зейнеп не дава мира на Еге. Кузей се съгласява Сила да продължи да шие дрехи, затова поставя шевната машина в стаята ѝ. Сила иска да се отблагодари на Кузей и бродира инициалите му върху кърпичка, която планира да му подари. Но ѝ свършва конеца, затова отива в магазина за шевни принадлежности, за да купи още. На път към магазинчето, Сила забелязва мъж, който разсеяно върви по платното. Вижда, че една кола го приближава бързо. Сила не се колебае – втурва се напред и в последния миг го издърпва на тротоара. Мъжът, все още шокиран, я гледа с широко отворени очи. – Спаси ми живота и просто си тръгваш? – казва с усмивка мъжа. – По-добре внимавайте! – отговаря Съла. Непознатият обаче не възнамерява да я остави просто така да си трагне. – Позволете ми поне да ви се отблагодаря. Вечеря? Или поне кафе? Сила поклаща глава. – Не е нужно. Просто следващия път гледайте къде вървите. – Тогава поне телефонен номер? – Не мисля – отговаря кратко тя, обръща се и си тръгва, преди той да успее да добави нещо. Мъжът я проследява с поглед, а по устните му се плъзва усмивка. – Изчезна като видение! – прошепва мъжа. Разбираме, че мъжът се казва Кадир – син на близък приятел на семейството и клиент на Кузей. Когато влиза в къщата на Кузей, въздухът е пропит с аромат на прясно сварено кафе. Наджие и Хулия се суетят в кухнята. Малко по-късно всички се събират в хола. – Заради инцидента ли се забави? – пита Кузей, повдигайки вежда. Кадир въздъхва и разтрива врата си. – Да… Бях се разсеял, не видях и колата почти да ме блъсне. Но тогава… се случи нещо необикновено. – Какво необикновено? – проявява интерес Хулия. – Момиче… като ангел. Хвърли се и ме издърпа на тротоара в последния момент. – Коя беше? – любопитства Наджие. Кадир поклаща глава. – Не знам. Но сякаш не беше от този свят. Лицето ѝ… сияйно, а очите – като звезди. – Не попита ли поне за името ѝ? – учудва се Наджие. – Опитах. Исках телефонния ѝ номер, но и това не ми позволи. Тъкмо когато звънна Кузей… и когато отново вдигнах поглед – вече я нямаше. Хулия поглежда към Кузей с многозначителен поглед. – Къде точно се случи това? – пита Кузей. – Недалеч от вас. До парка, точно до магазина за шивашки принадлежности – уточнява Кадир. Кузей присвива очи, сякаш нещо започва да му просветва. – Да не би да се казва Дениз? – подхвърля внезапно Хулия, сеща се, че Дениз тръгна преди малко към този магазин. Кадир вдига рамене. – Не знам. Наджие, загледана в неговото замечтано лице, се усмихва меко. – Сине, да не би да си се влюбил? Кадир се отпуска на облегалката на дивана и въздъхва дълбоко. – Не знам… Чувствам нещо странно, нещо различно. Никога преди не съм усещал това. Но съм сигурен, че тя е омъжена. – Защо мислиш така? – Защото жена като нея… не може да е сама. Кузей се напряга погледът му се насочва към Кадир, пронизващ и мълчалив. В съзнанието му започват да се въртят въпроси, на които не иска да разбере отговорите. Мелис и Еге си разменят годежните пръстени. В стаята настъпва тишина. Всички присъстващи са затаили дъх. Тогава Бюлент казва уверено: – Бог да го прости, баща ми често казваше: „Ако децата ми са щастливи, и аз съм щастлив.“ През целия си живот се боря за вашето щастие. И днес, когато виждам усмивката на Мелис, знам, че усилията ми не са били напразни. Замълчава за кратко. Очите му се насочват към Еге. – Еге, пред теб е последната година от обучението. Искам да я посрещнеш със същата решителност, с каквато тръгваш по този нов път. Завърши с достойнство. А ти, Мелис – обръща се към дъщеря си – слагайки този пръстен, трябва да поемеш отговорност. Искам да се готвиш за университета с такава отдаденост, сякаш пръстенът не е на ръката ти. Образованието трябва да е твоят приоритет. – Разбира се, тате! – отвръща Мелис с широка усмивка. Бюлент се оглежда, поглежда всички в очите, след което казва: – Щом всичко е ясно и никой няма възражения, ще прережа лентата – това е първата ви стъпка към общия ви живот. Взема ножицата и с едно уверено движение прерязва червената панделка, която свързва пръстените. Аплодисменти изпълват стаята. Всички се усмихват, прегръщат и поздравяват младите. Всички – с изключение на един човек. Зейнеп стои в ъгъла, като сянка. Сърцето ѝ бие лудо, очите ѝ са пълни със сълзи. Болката я задушава. В този момент тя се проклина, че изобщо е там. Никой не я вижда. Никой, освен Йълдъз, която я наблюдава от разстояние – безмълвна, с разбиране и съжаление в погледа. На следващия ден Бюлент седи в кабинета си. Пред себе си държи стара снимка – той и Гьонюл, млади, усмихнати, влюбени. Погледът му е замъглен. В главата му още ехти вчерашният разговор с нея – онова откровение за това как Наджие е разбила любовта им. Нещо го стяга отвътре. Въздиша тежко и прибира снимката в бележника си. Малко по-късно при него влиза Ферайе. Гласът ѝ е внимателен, но любопитен. – Бюлент, вчера по време на годежа изглеждаше разсеян – казватя. – Беше хладен с Наджие. Снощи бях заета с Мелис, но сега вече мога да попитам… Случило ли се е нещо? Бюлент изправя гръб и мигновено слага маската на неутралност. – Не, мила. Просто мислех за работата. Ферайе се приближава и застава зад него. Слага ръце на раменете му и започва леко да ги масажира. – Прости ми, че не ти казах веднага какво се случва между Мелис и Еге – казва тя. – Така или иначе, вече е приключило. Нека не се връщаме назад – отговаря Бюлент. – Не, ти беше прав. Не трябваше да крия нищо от теб. Нещата стигнаха толкова далеч и заради мен. Благодаря ти, че прояви разбиране… и че прие годежа. Бюлент отговаря кратко, без да се колебае: – Мисля за щастието на нашата дъщеря. Видях блясъка в очите ѝ. Настъпва тишина. Ферайе го наблюдава известно време, след което казва с мек тон: – Бюленте, не трябва да има тайни между нас. Знаеш ли, мисля, че това, което крием, често наранява повече от самата истина. – Права си, любима. Напълно си права. Ферайе се усмихва леко, сякаш тази кратка реплика е свалила част от тежестта в сърцето ѝ. После неочаквано сменя темата: – Нашият първи дом… Сега е празен, нали? Бюлент на мига се стяга. Поглежда я изненадано, но тя не забелязва напрежението в очите му и продължава с усмивка: – Искам да помогнем на едно семейство, пострадало от земетресението. Помислих си, че могат да останат там за известно време… Но не мога да намеря ключовете. Знаеш ли къде са? Гърлото му пресъхва. Какво да ѝ каже? Нали вече е дал къщата на Гьонюл… без знанието на Ферайе. – Ами… – започва той, почесвайки се по врата, както прави винаги, когато лъже. – Ще трябва да отида до там, да проверя дали всичко е наред. Отдавна не съм ходил. Ферайе сяда на ръба на бюрото и го гледа с носталгия. – Помниш ли деня, в който купихме тази къща? Бюлент се усмихва с усилие. – Разбира се, че помня. – Никога няма да забравя първата ни нощ там. Валеше гъст сняг, а аз стоях до прозореца и си мечтаех… че един ден ще имаме голяма къща с градина… После, замислено, добавя: – Може би трябва да дадем тази къща на Еге и Мелис. В крайна сметка, оттам започна всичко за нас… Но къде ли са тези ключове? Бюлент бърза да измисли нещо. Умът му трескаво работи, докато произнася: – Току-що се сетих… Къщата беше наводнена. – Наводнена?! – Ферайе го гледа шокирано. – Да… След като последните наематели се изнесоха, спука се тръба в кухнята. Заляла е цялата вътрешност. За щастие, някой е забеляза навреме и ми се обади. Отстранихме аварията, но в момента къщата не е обитаема. Ферайе въздиша тежко. – Какво нещастие… – Не се тревожи – казва Бюлент, като посяга към куфарчето си. – Ще отида и ще се погрижа за всичко. Целува я по челото и излиза. Ферайе остава сама. Стои за миг неподвижна, потънала в мислите си. После свива очи учудена. – Защо не ми е казал за това?... – В очите ѝ проблясва сянка на съмнение. Действието се пренася при Еге, който седи на дивана в дома си загледан в малка цилиндрична висулка, която вчера нападателя на Зейнеп изписана и бавно я върти между пръстите си. Студеният метал се плъзга под палеца му, а мислите му се стрелкат в две посоки – към момента, когато Зейнеп бе нападната… и към собствения я му годеж. Еге не изглежда щастлив. Бюлент има право – Еге се е сгодил за Мелис не защото я обича, а защото смята, че така е правилно, че това се очаква от него. Няма чувства. Няма тръпка. А пръстенът вече е на ръката на Мелис, докато той самият е в капан – живот, който не е избрал със сърцето си. Замисленият му поглед се разсейва, когато в хола влиза Мелъди – малката му сестра, която се приготвя за училище. Хвърля му кратък поглед, после сяда до него. Познава го прекалено добре – знае какво го измъчва, дори без да пита. – Мислиш за Зейнеп, нали? – пита тя. – Видях я вчера, след като си разменихте пръстените с Мелис. Изглеждаше... добре. На пръв поглед. Еге настръхва. Очите му оживяват. – Какво? Говори ли с нея? За какво? – За дреболии, нищо важно. Не каза и дума за годежа. Но знаеш… човек може да се усмихва отвън и в същото време да кърви отвътре. Точно такова беше усещането. Ако наистина се обичате, вашите пътища отново ще се пресекат. – Наистина ли го вярваш? – Да кажа, че вярвам в любовта. Мелъди се усмихва леко, после се изправя и премята раницата си на рамо. Погледът ѝ попада върху верижката с висулка, оставена на масата. – Какво е това? – Изпадна от джоба на онзи, който нападна Зейнеп – обяснява Еге. Тя я вдига, оглежда я внимателно и замръзва за миг. Очите ѝ се разширяват. – Това е верижката на Арда – казва сигурно, без колебание Мелъди. Еге се обръща към нея изненадан. – Сигурна ли си? – Да. Показвал ми я е. – казва уверена Мелъди. – Каза, че му е подарък от някаква момиче. Но… не изглеждаше да значи нещо за него. Хайде, тръгвам! Мелоди излиза, оставяйки Еге сам, загледан във верижката. Студеният метал сякаш гори дланта му. Може ли Арда да има нещо общо с нападението над Зейнеп? Мисълта го разтърсва. Ако това е истина… тогава нищо вече не е сигурно. Нито чувствата, нито приятелствата, нито изборите, които уж изглеждат правилни. Зейнеп седи на дивана в хола и чете книга. Къщата е необичайно, но този момент на спокойствие не трае дълго. През коридора преминава Мелис – походката ѝ е уверена, а по лицето ѝ се разлива онзи позната, самодоволна усмивка, която Зейнеп не може да сбърка. Забелязвайки Зейнеп, Мелис не пропуска шанса да я провокира. – Прекрасна вечер, нали? – подхвърля с онзи нотка на задоволство, която пронизва по-дълбоко от всяка дума. Зейнеп дори не я поглежда. Само обръща страницата и въздъхва тихо, продължавайки да чете. – С теб ли говоря, или със стената?! – повишава тон Мелис, раздразнена от безразличието ѝ. – Отговори ми! – Нека Бог ти даде щастие – отвръща спокойно Зейнеп, без да вдигне поглед. – Какво повече искаш да чуеш? – Благодаря ти, наистина! – Мелис се засмива, още по-доволна от реакцията си, и този път сяда до нея. – Но има нещо, което ме гложди. Вчера беше толкова… тиха. Не се опита да привлечеш вниманието, не направи сцена… Да не би да кроиш нещо? Зейнеп най-накрая вдига очи към нея. Погледът ѝ е ясен и спокоен. – Винаги казвам каквото мисля, Мелис. Никога не се крия зад интриги. И още веднъж – честито. – Ти беше първата, която получи пръстен от Еге. Но в крайна сметка аз съм тази, с която се сгоди. Той направи правилния избор. – След всичко, което се случи, нямаше друг избор – отвръща Зейнеп с равен тон. – Трябваше да те защити. Иначе Еге щеше да загуби уважението ми. Мелис присвива очи. – Какво искаш да кажеш с това? Зейнеп я гледа спокойно. – Наистина ли не разбираш? – въздъхва Зейнеп. – Идваш тук, опитваш се да ми докажеш. Мислиш си, че си спечелила, но дълбоко в себе си се страхуваш. Боиш се, че можеш да го загубиш. Мелис стиска юмруци. Думите на Зейнеп попадат право в целта. – Глупости! Защо изобщо бих се страхувала? – Защото знаеш, че Еге не те обича така, както мъж трябва да обича годеницата си – отговаря Зейнеп. – Това го казваш само за да ме изкараш от равновесие. – Не. Казвам го, защото го виждам. – спокойна е Зейнеп. – Между другото ти си тази, която дойде тук, за да ме предизвикаш. – Или може би те боли, че прекарах нощта с него? – изстрелва Мелис с провокативна усмивка. – И сега търсиш на кой да си го изкараш? Зейнеп се усмихва и я поглежда с доза съжаление. – Ако имаше поне капка увереност в себе си, никога нямаше да зададеш такъв въпрос. Лицето на Мелис мигом се зачервява от гняв. В нея се надига вълна на ярост, но в този момент във всекидневната влиза Ферей. Щом вижда дъщеря си на ръба на избухване, я хваща за ръката и извежда от стаята. . Зейнеп въздъхва и решава да се прибере в стаята си. Но не прави и две крачки, когато се чува звънене на вратата. Тя отваря... и замира. Еге. Стои на прага, сериозен, загледан в нея. – Мелис е горе – казва Зейнеп, без да го кани да влезе. – Дошъл съм заради теб – отвръща той и я спира с поглед. – Трябва да поговорим. – За какво? – За вчерашното нападение. В очите на Зейнеп проблясва изненада. – Нападение…? – Да. Имам нещо, което може да ни доведе до извършителя. ИЗТОЧНИК: PoTV.bg Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.