Демир решава да си отмъсти на Йълмаз и плаща на човек, който да развали спирачните на колата на Йълмаз. Но вместо Йълмаз в колата се качва Мюжгян, а по-късно и Зюлейха, която иска да говори с нея. В колата двете жени са с впечатлението, че всичко е наред, докато Мюжгян не разбира, че спирачките не работят. За съжаление се случва неизбежното. Вижте още какво ще се случи в епизод 78 на турския сериал „Имало едно време в Чукурова“, който можете да гледате на 15 януари по Diema Family от 21:00 часа.
Какво се случва в епизод 78 на турския сериал „Имало едно време в Чукурова“, който може да гледате на 15 януари по Diema Family от 21:00 часа.
Йълмаз помага на производителите на портокали да продадат стоката си се превръща в местен герой.
Така Йълмаз попада на първите страници на вестниците.
Зюлейха прочита интервюто дадено от Йълмаз и казаното от него я съсипва.
Демир решава да си отмъсти на Йълмаз и плаща на човек, който да развали спирачните на колата на Йълмаз. Но вместо Йълмаз в колата се качва Мюжгян, а по-късно и Зюлейха, която иска да говори с нея. В колата двете жени са с впечатлението, че всичко е наред, докато Мюжгян не разбира, че спирачките не работят. За съжаление се случва неизбежното.
Сутринта във фабриката Йълмаз умишлено наранява ръката си с надеждата, че когато отиде в болницата, ще срещне Мюджян.
Надеждите му се оправдават – тя наистина е там. Докато тя внимателно зашива раната му, Йълмаз за пореден път се опитва да ѝ обясни, но Мюджян остава непреклонна и не иска да го слуша.
Междувременно Гафур и Сание пристигат с колата на Хункяр в болницата, за да вземат Гюлтен, която вече се е възстановила. Гафур не спира да се грижи и да се суети около сестра си, като с това се надява да си спечели нейнато благоразположение – особено ако Демир реши да ѝ даде пари.
Гюлтен се връща отново на работа в имението и за нейна изненада получава неочакван подарък от Демир – земята в Согутлутария, която Гафур винаги е искал. Гюлтен трябва да отиде на следващия ден, за да прехвърлят документите за собственост на нейно име. Хункяр обещава да я заведе в града сутринта.
На следващия ден Гафур е изключително превъзбуден – облечен е празнично и чака отпред пред чифлика с надеждата да отиде с Гюлтен в службата. Планът му е хитър: иска да се подпише вместо нея и да си присвои земята. Но плановете му се сриват, когато Хункяр му нарежда да почисти конюшните, вместо да си губи времето с тях. Така Гафур няма да има възможност да манипулира ситуацията.
Докато обядва в ресторанта, Демир случайно дочува разговор между група бизнесмени. Те обсъждат проблема с излишъка от портокали в Адана и замислят хитър план – да изкупят всички плодове на символични цени от производителите и после да ги препродадат на висока цена в Истанбул и Анкара, реализирайки значителна печалба.
Вечерта, когато се прибира у дома, Демир разказва на Хункяр за това, което е чул. Тя го съветва да действа по различен начин – да помогне на производителите, като изкупи техните портокали на справедлива цена. Така не само ще извлече финансови ползи, но и ще подобри значително репутацията си сред хората.
На другия ден Демир организира среща с всички производители на портокали и ги кани на обяд в местния ресторант. Идеята му е да им направи предложение за изкупуване на цялата им продукция. По време на обяда Демир започва с реч, в която признава колко трудна е била годината за всички и заявява, че като господар на Чукурова е готов да им помогне, изкупувайки портокалите им на справедлива цена.
Но вместо благодарност, производителите му съобщават новина, която го шокира – цялата им реколта вече е продадена.
– Можете ли да ми кажете кой купи всички портокали? – пита Демир.
– Г-н Йълмаз – отговаря те.
Оказва се, че Йълмаз е изпреварил Демир и е продал продукцията на немска фабрика при много изгодни условия. Сделката носи на производителите добра печалба и освен това фабриката сключва дългосрочен договор с тях. Новината се разпространява бързо и жителите на Чукурова започват да гледат на Йълмаз като на герой, защото благодарение на него са се спасили от финансови загуби.
Местните вестници веднага публикуват историята на първа страница, а журналистите се надпреварват да го интервюират. В едно от интервютата репортерът го пита какво мисли за думите на Демир Яман от предишното издание, свързани със Зюлейха.
Йълмаз запазва самообладание и с хладен тон отговаря:
– Да, изглежда, че Зюлейха вече не е същата жена и не ме обича.
Но после добавя с горчивина:
– Това няма значение. Нашата любов така или иначе беше детска – без бъдеще.
Журналистът записва внимателно отговора и продължава с въпрос, който се е въртял в главите на мнозина:
– Съжалявате ли, че се върнахте в Адана, след като сте можели да имате по-добър живот другаде?
Йълмаз с усмивка отговаря на журналиста:
– Не, нито за миг не съжалявам, че избрах Адана. Това е мястото, където срещнах голямата си любов.
Любопитството на репортера пламва още повече и той задава въпроса, който се очаква:
– А коя е тя?
В ума си журналистът вече виждаше гръмко заглавие и рекорден тираж, ако успееше да разбере името ѝ. Но Йълмаз само поклати глава и с тих, но категоричен глас каза:
– Няма значение името. Достатъчно е тя да се разпознае и да разбере какво изпитвам.
Очевидно е, че ние разбираме, че това е Мюжган, нали?
Когато вестникът излиза на следващата сутрин, Зюлейха също го чете. С всяка прочетена дума сълзите ѝ се стичат по лицето. Всяка фраза от статията сякаш забива нож в сърцето ѝ. За нея е очевидно – Йълмаз сякаш наистина я е забравил.
Тежестта от болката за Зюлейха става непоносима. В отчаянието си тя хвърля вестника в огъня, гледайки как пламъците поглъщат думите, които разбиха душата и сърцето ѝ. Вече нямаше съмнение – Йълмаз не я обича повече.
Но докато за хората Йълмаз се превръща в герой, който е спасил производителите от разорение, Хункяр и Демир не мислят така. За тях той не просто се е издигнал – той ги е направил да изглеждат незначителни. А това, че успя да направи нещо достойно за „господаря на Чукуровската равнина“ – титла, която Демир винаги е смятал за своя – беше неприемливо.
Фекели беше предупредил, че Демир няма да остане безучастен. И предсказанието му се сбъдва.
Същата вечер Демир се среща с един съмнителен мъж – човек, готов да свърши всякаква мръсна работа срещу дребни пари. Демир му възлага задача:
– Развали колата на Йълмаз. Срежи спирачките.
Мъжът кимва без колебание и същата вечер изпълнява нареждането.
Демир, доволен от плана си, потрива ръце и чака със зловещо нетърпение новината за „инцидента“. Той вярва, че скоро ще чуе за трагичната катастрофа, която ще сложи край на историята на Йълмаз. Но съдбата понякога обича да изненадва дори най-големите стратези…
На следващата сутрин Йълмаз се качва в колата си, без да забележи нищо необичайно. Потегля към дома на Мюджган с надеждата, че думите му във вестника са я успокоили поне малко и ще успее да възстанови отношенията си с нея. Мюджган обаче е заета – спешно трябва да отиде при пациент извън града. Облича се набързо, но колата ѝ отказва да запали.
Без да се замисли, Йълмаз ѝ предлага своята кола и казва:
– Вземи я. Ще се видим в болницата по-късно и ще разменим колите. А после ще те заведа на вечеря.
Мюджган с благодарност приема и потегля с колата на Йълмаз, без да подозира, че спирачките са повредени.
На една от тесните улици камион е спрял и препречва пътя. Мюджган е принудена да спре за момент. В този миг Зюлейха се появява неочаквано, вижда Мюджган зад волана на колата на Йълмаз и в очите ѝ проблясва решимост. „Това е идеалната възможност“, помисля си тя. Зюлейха се приближава и без да чака покана, сяда на предната седалка.
– Какво правите? – изумено пита Мюджган.
– Искам да поговорим – отговаря Зюлейха с твърд глас.
– Бързам. Имам пациент извън града – опитва се да приключи разговора Мюджган.
– Ще говорим по пътя – настоява Зюлейха.
Мюджган въздиша дълбоко и отбелязва:
– Г-жо Зюлейха, ние с вас нямаме за какво да говорим!
Камионът междувременно освобождава пътя, принуждавайки Мюджган да потегли, за да не блокира движението.
Колата вече е извън града и лети по шосето. Никоя от двете жени не забелязва тънката следа от спирачна течност, която оставя колата след себе си.
– Не ви ли е любопитно какво искам да ви кажа? – настоява Зюлейха.
– Не. Нямам никакво желание да слушам – отсича Мюджган. – Каквото и да е било между вас и Йълмаз, то е останало в миналото. И честно казано, мен не ме интересува.
Тонът ѝ е рязък, но гласът ѝ леко трепери от напрежение. Ускорението на колата става все по-силно, а скоростомерът се покачва стремглаво.
Изведнъж Мюджган натиска педала на спирачките, но нищо не се случва. Паниката се плъзва по лицето ѝ.
– Спирачките… не работят! – извиква тя ужасено.
– Къде е ръчната спирачка? – пита ужасена Зюлейха.
– Това не е моята кола, не знам – отговаря паникьосана Мюжгян.
Колата се носи по пътя с бясна скорост, а пред тях се появява друг автомобил. Мюджган стиска волана, опитвайки се да избегне сблъсъка. Двете жени крещят, обхванати от страх, докато колата неудържимо се приближава към тях…
- Ще се спасят ли? Какво ще се случи? Ще разберем много скоро…