winless
Орхун е разтърсен от чувството на вина, когато разбира какво си е спомнила Хира. Дали миналото ще ги отдалечи, или ще ги сближи още повече? Аслъ започва тиха, но опасна игра. Тя се опитва да настрои Али срещу Хира. Дали ще успее? Нуршах научава шокиращи истини за Рашид.Вижте какво ще се случи сезон 2, еп.16 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 16 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Орхун е разтърсен от чувството на вина, когато разбира какво си е спомнила Хира. Дали миналото ще ги отдалечи, или ще ги сближи още повече?
Аслъ започва тиха, но опасна игра. Тя се опитва да настрои Али срещу Хира. Дали ще успее?
Нуршах научава шокиращи истини за Рашид. Майстор Якуб разкрива какъв човек всъщност е той. Какво ще направи, ще съжали ли, че е поела делото му?
Действието продължава от предния епизод. Орхун хвърля вода върху предното стъкло на караваната, за го почисти, защото чистачките не работят. Звукът на водата кара Хира да се свие и инстинктивно да закрие ушите си. Спомени нахлуват в съзнанието ѝ.
…Спомня си как някой я облива с маркуч. Вижда размазано лице. После сцена край басейна – студена вода, страх, мрак…
– Ох! Ааа! – стене Хира.
Орхун притеснен отваря вратата на караваната от нейната страна.
– Добре ли си? – пита той притеснен.
– Ааа! – стене тя. – Водата… Спомням си водата. Ужасно беше!
– Вода?
– Всичко ме болеше! – проплаква Хира.
Орхун разбира какво си е спомнила Хира. Сърцето му се свива от вина.
– Защо… защо се случва това? – пита ужасена Хира.
– Успокой се. Дишай дълбоко. Кажи ми какво си спомняш?
– Някой ме измъчваше. С вода. Беше мъж… но не виждах лицето му – обяснява Хира със затворени очи, а сълзи се стичат по бузите ѝ.
– Като бодли по тялото ми. Толкова боли, че искам да си разбия главата – обяснява Хира.
Орхун поставя ръка на рамото ѝ. Уплашена Хира се отдръпва.
– Отвори очи. Погледни ме! – моли я той.
Хира отново се отдръпва, после отваря очи. Той хваща ръката ѝ.
– Аз съм тук. Не се страхувай.
Тя му подава ръката си. Той я стиска леко и я придърпва до себе си. Орхун се чувства опустошен от чувство за вина.
– Какво не е наред с миналото ми? Кой ме е измъчвал? – пита разплакана Хира.
Орхун не знае какво да отговори. Хира повтаря въпроса си.
– Не знаеш ли? Нищо ли не знаеш?
– Първо си поеми въздух. После ще говорим.
Хира излиза от караваната. Орхун я наблюдава с тъга, после изкарва къмпинг столовете. Когато тя се връща, сяда срещу нея.
– Толкова искам да си спомниш неща, които ще те накарат да се усмихваш. Но знам, че няма да е така. Преживяла си тежки дни. Заедно сме ги преживели. Бих искал да изтрия някои спомени – казва с тъга Орхун.
– Защо го казваш?
– Когато си спомниш всичко – добро и лошо – парченцата ще се наредят.
– Но ти каза, че сме били щастливи.
– Така беше. Но началото ти в Турция… не беше лесно.
– Разкажи ми повече – моли Хира.
– Лекарката каза да не ти разказвам всичко наведнъж. Ще си спомниш сама, така ще е най-добре – казва Орхун.
Хира кимва. Орхун хваща ръката ѝ.
– Запомни две неща. Първо – въпреки всичко, заедно намерихме щастието. Второ – за всичко, което си спомниш, имам обяснение. Колкото и да боли – първо ела при мен. Ще отговоря на всичките ти въпроси!
– По-добре съм – казва Хира.
В този момент към тях се приближават Суна и Юсуф.
–Не са заминали! – възкликва Юсуф като ги вижда. – Успяхме!
–Добре дошли! – поздравява ги изненадан Орхун. –Нямате проблем, нали?
–Не, нямаме! – отговаря Суна. – Донесохме ви нещо!
–Нямаше нужда! Благодарим ви! – отвръща Хира.
–Как да нямаше? Спасихме се благодарение на батко Орхун! Никога няма да можем да ви се отплатим! – казва Юсуф.
Орхун отговаря, че няма за какво да им се отплащат и предлага да хапнат заедно. Хира и Суна влизат в караваната, за приготвят нещо за хапване. След малко всичко е готово и четиримата сядат да хапнат.
– Вече не трябва да се крием – казва щастлив Юсуф. – Толкова дълго се страхувахме, а сега, благодарение на теб…
– Достатъчно сте ми благодарили – казва Орхун с лека усмивка. – Да не говорим повече за това.
– Прав си. Между другото, да ти разкажа какво планираме – ще се оженим в селото. Там, където израснахме – обяснява Юсуф.
Той продължава с ентусиазъм, но Хира сякаш се отнася. Гласът на Орхун от преди малко отеква в ума ѝ:
„Искам да си спомняш всичко… Но ако можех, бих изтрил някои спомени.“
Тя го поглежда замислено. Орхун, усещайки това, отвръща с нежен поглед. Моментът е прекъснат от гласа на Суна.
– Много говориш, Юсуф. Ще им стане скучно.
– Съвсем не – отвръща Хира.
– Все за нас говорим. А вие? Как се запознахте?
– Историята ни е дълга – казва Орхун. – Но можем да я наречем приказка.
Той отново среща погледа на Хира. Суна и Юсуф ги гледат с възхищение.
Действието прескача. Суна и Юсуф си тръгват и казват, че ги чакат да дойдат на сватбата им. Хира отговаря, че се надява, че ще отидат с Орхун.
След като си тръгват, Хира започва да събира чашите. Замислена е. Орхун я наблюдава. Приближава се и я спира нежно.
– Знам, че миналото още те преследва.
– Може би е по-важно да живеем за момента. Както говори името му – това вече е минало – отговаря Хира.
Двамата не могат да откъснат погледи един от друг.
– Ще взема чашите – казва Хира и тръгва към караваната.
– Ще си спомниш! – провиква се след нея Орхун.
Хира спира на място.
– Няма да е лесно, но ще го преживеем – добавя Орхун. – Заедно! Както винаги!
Тя кимва и влиза в караваната. Орхун остава навън и казва на себе си:
– Няма да е лесно и за мен, но съм готов!
Чувството на вина го обзема отново.
Орхун и Хира са в караваната, готови за тръгване. Точно когато Орхун се готви да запали двигателя, телефонът му звъни. Поглежда екрана – майка му.
– Да, мамо?
От другата страна на линията, в просторната всекидневна на имението, Афифе седи на дивана, а до нея – Аслъ, която слуша с интерес.
– Орхун, кога се връщате? – гласът на Афифе звучи притеснен.
Орхун поглежда към Хира, после отговаря спокойно:
– Тръгваме сега, мамо. Има ли нещо?
Камерата ни показва Аслъ, която изглежда напрегната.
– Не, няма проблем. Просто се притесних – отговаря Афифе.
– Добре сме. Не се тревожи. Връщаме се. Ще се видим скоро.
– Добре, сине. Ще ви чакам.
Орхун приключва разговора. Афифе оставя телефона до себе си и се обръща към Аслъ.
– Тръгват си. Прибират се!
Аслъ кимва леко, опитвайки се да покаже, че новината не я интересува, а също така да прикрие напрежението.
– Знам какво преживяваш – казва Афифе след кратка пауза. – Идванията ти тук заради Али… Аз виждам, че нещо се е променило между теб и Орхун. Усещам, че ти тежи.
Аслъ веднага си слага маската на мила, добра и разбираща жена.
– Недей, лельо Афифе. Добре съм. Приемам решенията на Орхун. Нормално е да има емоционални колебания. А и, в крайна сметка, Али е важен. Заслужава всяка жертва.
– Не е нужно да го правиш! – казва Афифе.
– Знам! Но не искам Али да преживее нова травма. Той е още малък!
Афифе кимва с разбиране. Телефонът ѝ отново звъни. Този път е от сдружението. Тя става, вдига и излиза от стаята.
Мигом щом Афифе обръща гръб, лицето на Аслъ се променя. Усмивката изчезва. Погледът ѝ се изпълват с хладна решимост.
– Няма да ѝ отстъпя живота, който съм градя с месеци. Тя ще напусне тази къща. Аз ще остана.
Действието прескача. Аслъ е в стаята на Али, който се подготвя да си ляга. В този момент влизат Орхун и Хира. Лицето на Али светва от радост.
– Най-накрая сте тук! – казва радостен Али.
– Добре дошли – казва Асъ с привидна усмивка.
– Благодарим – отговаря Хира.
– На някой май много сме му липсвали?! – усмихва се Орхун.
– Много ми липсвахте – отговаря Али.
– Говорихме си по телефона. Когато излезеш във ваканция от училище, ще отидем заедно на къмпинг – казва вуйчо му.
Али кимва. Аслъ се опитва да се насили да се усмихне, но в погледа ѝ се прокрадва завист.
– Али тъ кмо се готвеше да спи – обяснява Аслъ.
– Тогава – хайде, в леглото – казва Орхун.
Али протяга ръце към Хира. Тя ги хваща нежно, отива до леглото и му отваря завивката.
– Хайде, лягай си! – подканя го Хира.
Али се мушва под завивките, а Хира прибира очилата му.
– Лека нощ, Аличо.
Орхун гледа Хира и Али с усмивка. После се обръща към Хира:
– И ти си уморена. Хайде.
Хира кимва и излизат. Аслъ ги изпраща с усмивка, която изчезва веднага щом те се обръщат с гръб към нея.
– Ще ходим на къмпинг, нали чу? – пита Али с надежда.
Аслъ се усмихва изкуствено и се приближава.
– Чух, миличък. Дано да е така, както казват.
– Вуйчо ми винаги държи на думата си!
– Разбира се. Ти си много важен за него. Ще направи всичко за теб. Но… това не зависи само от него. Зависи и от Хира – отвръща Аслъ.
– Как така? – объркан е Али.
– Животът понякога не е такъв, какъвто си го представяме. Ти сега си мечтаеш за къмпинг с нея, защото се е върнала, но може отново да си тръгне. И трябва да се подготвиш за това.
Али се натъжава.
– Не… няма да си тръгне – отговаря момчето
– Не казвам, че ще си тръгне, а че може. – опитва се да подкопае доверието на Али към Хира. – Тя не помни нищо. Не помни теб, нито колко те е обичала. Трябва да си подготвен. Не искам да се разочароваш, затова ти го казвам. А сега… не натоварвай главичката си с това. Хайде заспивай!
Нуршах седи на бюрото си в малкия си офис, загледана в документи. Не успява дори да вдигне поглед, когато вратата се отваря с трясък и в стаята нахлува Кенан. С гневен поглед той се приближава и удря с длан по бюрото.
– Правиш толкова голяма грешка, че никога няма да си простиш за нея!
Нуршах се сепва, но бързо се овладява. Изправя се, решителна, и отвръща със същия жест – удря по бюрото, очи в очи с Кенан.
– Знам какво правя. Става дума за дете!
Погледът на Кенан не трепва, остър и студен.
– Ще си върна дъщеря ми от този човек. И тогава – ще си платиш за всяка секунда, в която Нефес е била далеч от мен!
Нуршах избухва:
– Изобщо не ме изненадваш! Дивак! Нападаш и заплашваш? За кого се мислиш?
В този момент вратата на офиса на Нуршах се отваря и влиза майстор Якуп и застава между тях.
– Спрете, хора! Какво правите?
Нуршах, видимо разстроена, се обръща към Якуп.
– Чичо Якуп… нали ми каза, че хората от квартала са добри…
– Майсторе, тя ми отне дъщерята – казва Кенан, дишайки тежко.
– Току-що разбрах. И дойдох веднага. Момиче, какво направи? Повери агнето на вълка? – казва майстора.
Думите му поразяват Нуршах. Тя знае, че майстор Якуп не говори празни приказки. Нуршах е вцепенена. Вижда в очите на Кенан само гняв. Обръща се към майстор Якуп:
– Не разбрах, чичо Якуп? Господин Рашид… беше съсипан, плака пред мен.
– На Рашид не може да се вярва, момиче. Излъгал те е!
Кенан прави крачка напред.
– Дъщеря ми живее в дом, който мрази! И защо? Заради теб! Знаеш ли какво преживява това дете? Казах ти, че грешиш, че не трябва да поемаш делото! Но кой ме слиша!
– Кенан, успокой се, синко – намесва се Якуп. – Седнете, поговорете!
– Дори заради теб, майсторе, няма да остана тук нито секунда повече! – заявява Кенан. – Нищо не е приключило! – Кенан се обръща към Нуршах. – Няма да постигнеш каквото искаш. Ще си върна дъщеря ми – въпреки теб!
Кенан излиза като затръшва вратата. Нуршах остава неподвижна.
– Не разбирам, чичо Якуп. Какво направих?
– Седни, момиче.
– Каза ми: „Нефес ми е поверена от дъщеря ми. Зетят не ми дава да я виждам…“
– Ех, де да беше истина… Ако знаех, щях да се върна по-рано от село.
– Какво си мислех? Колко глупава съм била, чичо Якуп! – плаче Нуршах.
– Нямаше как да знаеш. Но сега плачът няма да помогне. Трябва да намериш решение. Бог познава сърцата ни. Ще ти покаже път. Събери се. Ако имаш нужда – ела в работилницата ми.
Нуршах кимва. Якуп си тръгва.
– Направи огромна грешка, Нуршах Демирханлъ! Огромна! – говори си сама Нуршах, много ядосана, че е допуснала грешка.
Ядосана Нуршах излаза от офиса са и отива пред къщата на Рашид. Натиска звънеца яростно.
– Ще платиш за това, в което ме въвлече! – мърмори си Нуршах.
Вратата се отваря. Рашит се усмихва фалшиво отсреща.
– А, адвокатке! Добре дошла! Тъкмо за теб си мислих.
– Излъга ме!
– Какво говориш? Исках си внучката…
– Не отричай! Знам всичко!
– Аха… Значи онзи, който се мисли за баща, ти е напълнил главата…
– Безсрамник си! Повече не съм ти адвокат!
– Еее! Чудесно! Не ми и трябваш! Внучката вече е при мен, а адвокати бол!
– Покажи ми детето! Искам да се уверя, че е добре!
Нефес наблюдава от вратата на хола, плачейки. Появява се Афет.
– Какво зяпаш? В стаята, марш! – кара се тя на момичето.
– Няма дете за теб! Вън! – крещи Рашит и затръшва вратата. Нуршах стои безмълвна.
Действието прескача. Нефес лежи свита на кълбо на леглото и плаче. Чува звук. Тича до прозореца. Когато го отваря, вижда Кенан. Усмивката ѝ разцъфва.
– Принцесо, ела да те целуна.
– Дошъл ли си да ме вземеш?
Кенан потрепва, но остава спокоен.
– Още не, принцесо. Но скоро и това ще стане!
– Кога?
– Скоро. Обещавам. Само още малко търпение.
– Добре…
– И ако се усмихнеш – ще направиш баща си най-щастливия човек. Донесох ти сладолед. С горски плодове.
– Благодаря…
– Ще ти нося всеки ден. Знам, че нещата се промениха… но има неща, които няма да допусна да се променят.
Той я гали по главата.
– Трябва да тръгвам. Не забравяй какво казах.
Нефес затваря прозореца, а след малко при нея влиза Афет.
– Ти не спеше ли?! Какво държиш?
– Сладолед…
– Откъде е?! Ще се разболееш! Дай аз ще го изям!
Афет взема сладоледа от ръката на детето и напуска стаята.
В същото време Нуршах не е на себе си, че е допуснала такава голяма грешка още с първото си дело. Тя се обажда се на преподавателката си:
– Здравейте, г-жо Мациде? Да, върнах се в Истанбул. Отворих кантората… но още в първия случай направих ужасна грешка. Един човек дойде при мен. Каза, че зетят му не му позволява да вижда внучката…
По-късно Нуршах тръгва към кантората на Кенан, но го вижда на улицата и тръгва към него.
– Можем ли да поговорим? Моля те!
Кенан спира, но не я поглежда.
– Знам, че си ядосан. Но се обадих на професорката ми, г-жа Мациде. Разказах ѝ всичко. Тя е експерт по родителски права. Има начини да си върнем Нефес…
Кенан се обръща. Очите му са ледени.
– Знаеш ли какво направих току-що? Купих на дъщеря ми сладоледа, който ѝ нося всеки ден. Но ѝ го подадох през прозореца. Не знам изобщо, дали ще го изяде. Достатъчно направи. Сега – стой далеч!
Той влиза в офиса си. Нуршах се обръща бавно и тръгва обратно. Тя не може да си намери място след това, което направи.