winless
Хира започва все повече да се доверява на чувствата си към Орхун, когато в съзнанието ѝ внезапно нахлуват болезнени спомени – за времето, когато той я измъчваше. Нефес и Кенан са съсипани от мисълта, че тя трябва да живее с Рашид, докато Нуршах продължава да вярва, че постъпва правилно. Вижте какво ще се случи сезон 2, еп.15 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 15 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Явуз съобщава на Орхун, че е открил записи, на които ясно се вижда как Есин блъска Хира и какво ѝ причинява след това.
Междувременно Орхун и Хира подават ръка на млада влюбена двойка в беда.
И точно когато Хира започва да се доверява все повече на чувствата си към Орхун, в съзнанието ѝ нахлуват болезнени спомени – за времето, когато той я измъчваше.
Нефес и Кенан са съсипани от мисълта, че тя трябва да живее с Рашид, докато Нуршах продължава да вярва, че постъпва правилно.
Действието продължава от предния епизод. Хира и Орхун се разхождат в гората. Докато вървят, Орхун не спира да говори:
– Споделяхме си толкова много с теб. Говорихме с часове край лагерния огън. Когато огънят угасна, звездите продължиха разговора ни. Ти обичаше да ги гледаш. Винаги казваше, че те те карат да мечтаеш.
Хира го слуша мълчаливо и се опитва да си спомни.
– Познаваш ме по-добре, отколкото аз самата се познавам – казва тя, сякаш това което е разбрала много я изненадва.
Хира усеща колко много я привлича този мъж, когото не може да си спомни, който я познава по-добре, отколкото тя самата се познава. Поглежда го, погледите им се срещат! Хира бързо отклонява погледа си, и в същото време забелязва нещо сред тревите пред тях.
– Дива роза! – възкликва тя с радост и тръгва към нея. Навежда се и вдъхва аромата ѝ. Орхун я следва и наблюдава с усмивка.
– Виж колко хубаво ухае! – казва тя, подавайки му дивата розата.
Но в мига, в който го прави, бодил се впива в пръстите ѝ.
– Ах! – възкликва Хира, дърпайки ръката си.
Орхун веднага реагира. Приближава се бързо и хваща ръката ѝ внимателно.
– Добре ли си?
– Добре съм. Това е само малък трън. Исках да я помиришеш.
Орхун оглежда пръста ѝ, където се е появила малка капка кръв.
Той си спомня деня в градината на имението, когато розите отново бяха в ръцете на Хира, а бодлите – разраниха ръцете ѝ.
Действието се връща в настоящето, а Орхун се разстройва от момента, който си е спомнил.
– Съжалявам! – казва Орхун.
– Но ти не си направил нищо… – отвръща Хира, леко объркана от неочакваната вина, която изпитва Орхун.
Орхун не може да откъсне очи от капката кръв, от този дребен знак, който отключи бурята вътре в него.
– Няма да позволя! Повече няма да позволя дори трън да те нарани! – заявява той.
Хира навежда поглед към земята смутена и развълнувана.
Орхун внимателно слага лепенка на наранения пръст на Хира, тя го наблюдава мълчаливо.
– Това е! Оздравявай бързо! – казва Орхун и я поглежда.
– След всичко, което току-що ми разказа… Наистина ли сме имали щастлив живот? – пита Хира. – Значи сме били щастливи?
Хира не го прави нарочно, но думите ѝ пронизват Орхун. Той отмества поглед, а лицето му помръква – сякаш отново преживява болката, която толкова дълго е носил в себе си.
– Да кажем, че нищо не е лесно в началото. Но стойността на щастието се разбира, когато преминеш през трудностите. С времето това се случи и с нас. Минали сме през много нека – и с болка, и с радост.
Тонът на Орхун е спокоен, но погледът му е неспокоен. Хира продължава да го гледа – погледът ѝ е пълен с емоции, които едва сега започват да изплуват на повърхността.
– Радвам се, че ме намери! – прошепва несигурно тя.
– Не ми разказа, какво преживя през тази година, когато не беше с мен? – пита Орхун.
Хира не е очаквала този въпрос. След като прави пауза тя започва разказа си.
– Есин не ми позволяваше да излизам от къщата. Дори не ми даваше да поглеждам през прозореца – страхуваше се някой да не ме види. Постоянно повтаряше, че имаме врагове… И аз ѝ вярвах. Вярвах на всичко, което казваше.
Орхун я гледа с разбиране, очите му се присвиват от напрежение.
– Всеки би повярвал – казва той.
– Не излизах от къщата – продължава Хира. – Грижих се за Ръфат. Той беше добър човек. Беше болен – ти сам го видя. Не говореше, не се движеше, но слушаше. Готвех, чистех… така минаваше времето.
Орхун стиска зъби. Очите му се изпълват с напрежение, но мълчи.
– Но не беше лесно. Рисувах, за да се утешавам – разказвах ти вече. Иначе… иначе щях да полудея.
– Тя нямаше право да ти причинява товя – отвръща той рязко. В гласът му се долавя едва сдържан гняв.
Въпреки всичко, което е преживяла, Хира говори с добро.
– Да… Иска ми се да не ми беше крила истината. Ако беше казала, че има нужда от помощ, пак щях да се грижа за Ръфат. Иска ми се… да не ме беше откъсналаот собствения ми живот.
– Вече всичко е свършило. Онези дни са минало – заявява Орхун.
Хира го поглежда сякаш иска да му каже, че знае.
– Преди ти да ме намериш, нещо ми липсваше. Но вече не. В деня, в който изгубих съзнание, когато напуснах болницата онзи ден, краката ми сами ме отведоха на плажа. Нима морето може да те вика? Но то ме повика. Нещо вътре в мен ме теглеше. Чух този зов… точно тук!
Орхун я гледа, в очите му има любов – тиха, дълбока, неподправена.
– От деня, в който си тръгна… те виках. Всеки ден. Всеки миг. Цяла година – признава Орхун, а думите му развълнуват и смущават Хира.
– Не усетихме кога мина времето. Сигурно си гладен. Ще приготвя нещо.
Тя тръгва към караваната. Орхун я следи с поглед.
Действието прескача. Хира седи край огъня, а Орхун се отдалечава от караваната и говори по телефона.
Явуз съобщава на Орхун, че една от видеокамерите е записала как Есин удря Хира с автомобила си, а след това я отвежда до колата си и отвлича.
Орхун заповяда да предаде записите на адвокатите им.
– Каквото и да е наказанието – нека го получи – казва Орхун и прекратява разговора.
Орхун се връща при караваната, но Хира не е там. Обзет от тревога, започва да я търси… и я намира – облегнала се на дърво, заспала дълбоко. Приближава се тихо и сяда до нея.
– Каза, че се радваш, че си ме намерила. А аз… аз се радвам, че ти ме намери – казва Орхун
В косата ѝ има тревичка. Орхун нежно я отстранява, после с колебание прокарва пръсти по лицето ѝ, по косата. Гледа я така, сякаш я вижда за първи път.
Изведнъж Хира се събужда. Опитва се да се съвземе:
– Заспала съм…
– Имаше нещо в косата ти… и го махнах – обяснява действията си Орхун.
Хира отмества поглед. Телефонът звъни. Тя сочи с глава:
– Телефонът ти.
Орхун отговаря.
– Ало?
– Али искаше да говори с теб преди училище – обажда се Аслъ.
Али взема слушалката:
– Вуйчо Много ми липсваш. Снощи не дойде. Кака Хира с теб ли е?
– С мен е.
Орхун включва високоговорителя.
– Чува те. Излязохме заедно с караваната.
От другата страна Аслъ е шокирана. Али се оживява:
– Ура! А може ли да отидем отново, когато изляза във ваканция?
– Ще отидем, обещавам!
– Даа! Много ще се радвам!
Хира се усмихва при възгласа на детето.
– Ще играем на скаути, нали, како Хира?
– Разбира се. Ще си изкараме чудесно.
– Благодаря!
– Хайде да затваряме, какво ще кажеш? – прекъсва ги Аслъ – Ще закъснееш за училище.
– Ще се чуем пак, не се тревожи – казва Орхун. – Хайде, не закъснявай!
– Приятни часове, целувки – добавя Хира.
– Обичам ви!
Али предава телефона на Аслъ. Тя затваря с гняв, който се опитва да прикрие.
– Все още не си е върнала паметта… Е, не е лесно. – Говори си сама Аслъ. – Изглежда смяната на лекарствата действа.
Али вдига глава.
– Щяхме да питаме за хапчетата, забравихме.
– Ще им пиша съобщение. Хайде, слагай си книгата в раницата – подканя го Аслъ.
Действието прескача. Хира и Орхун събират вещите си, за да се прибират.
– Май не сме забравили нищо? – пита Орхун, докато оглежда наоколо. В този миг, се чува женски глас, изпълнен със страх, който вика за помощ.
Орхун се обръща и вижда млада двойка да се показва зад караваната – момиче, куца и се подпира на младеж.
– Помогнете ни, моля ви! Скрийте ни! Преследват ни! – вика момчето.
Очите на Хира и Орхун се изпълват с тревога.
– Кой ви преследва? – пита Орхун.– Брат ми! Баща ми! Ще ни убият! – обяснява момичето, треперейки. – Моля ви!– Глезенът ѝ е ранен, не може да върви – допълва момчето. – Молим вискрийте ни!
Орхун среща погледа на Хира, след което сочи към вратата на караваната. Казва им да влизат, без да се бавят. Двамата младежи побързват да се скрият вътре и благодарят. Почти веднага след тях от гората се разнасят крясъци:
– Къде сте, бе, мръсници?! Излезте веднага!
Суна, така се казва момичето се обръща с паника към Орхун и Хира, умолява ги да не ги предават. Гласовете навън се приближават, братът на Суна крещи, че ще ги намери, където и да са.
Орхун затваря вратата на караваната и настоява Хира да се прибере вътре. Тя се колебае, пита какво ще стане с него. Орхун е категоричен – няма да я изложи на опасност. Гласовете отвън вече са съвсем близо. Двамата преследвачи се появяват между дърветата – баща и син. Хира все още е навън.
Орхун застава спокойно, но твърдо пред караваната. Пита какво става и какво искат.
– Вътре ли са?! – изригва бащата.
Братът на Суна се запътва към вратата, но Орхун го спира с ръка, настоявайки първо да обяснят какво търсят. Братът се опитва да го заобиколи, но Орхун го избутва като го предупреждава. Братът със зъби сдържа гнева си и признава, че търси сестра си и някакво момче. Орхун им казва да търсят другаде – това е неговата каравана. Бащата и синът се споглеждат, напрежението е осезаемо. Накрая, братът предлага да тръгнат в друга посока и бащата се съгласява.
Щом се отдалечават, Орхун се обръща остро към Хира и ѝ казва никога повече да не се излага на опасност. Тя усеща колко е загрижен за нея и кимва. Тогава Орхун отваря вратата и кани младежите да излязат – опасността е отминала. Двамата се появяват предпазливо, с благодарност в погледите. Казват, че Орхун им е спасил живота, благодарят му.
Орхун иска да знае защо ги преследват. Юсуф, така се казва младежът, признава, че със Суна са влюбени. Суна потвърждава. Хира наблюдава Орхун, впечатлена от поведението му.
По-късно, пред караваната, Хира бинтова глезена на Суна. Уверява се, че превръзката не стяга. Суна благодари – болката вече е по-малка. Хира ѝ казва, че мехлемът ще подейства.
Орхун иска да чуе още – бащата бил обещал дъщеря си на Юсуф, какво се е объркало? Юсуф обяснява, че точно преди годежа се появил богат мъж, който поискал ръката на Суна. Бащата нарушил думата си заради парите. Юсуф не е богат, но бил уредил нещата с тях. Хира казва, че парите не трябва да имат значение, щом има любов. Суна горчиво отбелязва, че баща ѝ не мисли така.
Юсуф казва, че не издържал. Суна го помолила да я отвлече и избягали. Семейството веднага ги подгонило. Орхун казва, че не могат да бягат цял живот. Юсуф пита какво друго могат да направят.
Орхун твърдо им предлага решение – ще се обадят на бащата и брата, ще ги поканят тук. Суна се изплашва и го умолява да не го прави. Юсуф също се колебае. Орхун обаче е решен – той ще говори с тях, ще намери решение.
Суна е отчаяна, смята, че ще ги убият. Искат да избягат отново.
– Няма край това бягане – казва спокойно Орхун. – Дори и да ви оставят, страхът ще ви следва.
Те замълчават. Суна прошепва:
– Да кажем, че баща ми се убеди. Брат ми никога няма да ни прости. Ще ни смаже.
Хира се намесва. Гледа към Орхун:
– Доверете му се. Ако казва, че ще го уреди, значи ще го направи. Той не дава празни обещания. Трудно е да се изправиш срещу истината. Страхът те сковава. Но бягството не е решение.
В съзнанието ѝ проблясват спомени – моментът, когато бяга от Орхун. После мигът, в който му се доверява:
– Върни ми миналото. Помогни ми да си спомня.
Сега тя отново е в настоящето. Поглежда двойката:
– Ако искате да бъдете щастливи, трябва да решите проблема завинаги!
Думите ѝ докосват и момичето. Суна кимва:
– Добре. Обади се на баща ми.
Орхун вади телефона телефона си:
– Кажи ми номера.
Хира го гледа, възхитена.
По-късно, пред караваната, Орхун и Юсуф чакат. Юсуф трепери от нерви. Орхун го потупва по рамото и му казва да се успокои. Вътре Суна е неспокойна, притеснена, че ще наранят Орхун. Хира я уверява, че това няма да се случи. Той е обещал, а когато го направи – държи на думата си.
По-късно, бащата и братът пристигат. Братът веднага напада Юсуф с викове, обвинявайки го в отвличане. Орхун застава между тях и го отблъсква. Напомня му, че са поканени да говорят, не да се бият. Братът настоява, че няма какво да обсъждат – ще вземат сестра си и ще си тръгнат. Опитва да влезе в караваната, но Орхун го спира.
Юсуф също се изправя, решен да не отстъпи. Орхун казва, че могат да говорят или да си вървят. Братът пита какво толкова има да се говори. Орхун му отвръща спокойно – младите се обичат. Ако обичат дъщеря си, ще намерят начин да решат това по човешки.
Бащата мълчи. Братът е озлобен, заявява, че момичето си е тяхно и ще правят каквото искат. Орхун го предупреждава – един ден може да видят дъщеря си нещастна. Ще понесат ли това?
Бащата твърди, че тя ще поплаче, ще се натъжи, но ще забрави бедното момче. Тогава Орхун разбира, че думи няма да стигнат. Пита директно – колко струва дъщеря им?
Изненадани, те мълчат. Хира ги наблюдава от прозореца. Братът казва две милиона – уж на шега. Орхун без колебание подава телефона и казва да напишат IBAN-а. Превежда парите. Братът поглежда телефона – сумата е дори по-голяма. В караваната Суна и Хира се усмихват с облекчение. Хира гледа Орхун с гордост.
Бащата се опитва да смекчи тона – не всичко епари. Орхун го прекъсва – иска да му обещаят, че няма да разделят младите. Братът кимва, бащата също дава дума.
Малко по-късно…
– Ще ти върна дълга – казва Юсуф.– Ще ви помогна с работа. Ще правя малки удръжки от заплатата ви. Така ще го върнете – предлага Орхун.
Юсуф се съгласява. Всички са доволни.
– Мирно решихме въпроса – казва Орхун и се усмихва. – Създайте си хубав дом. Бъдете щастливи.– Каним ви на сватбата – казва Суна. – Ще ни направите чест.– Ще дойдем – кимат Орхун и Хира.– Ето, вземи номера ми – казва Орхун на Юсуф. – Ще сме във връзка.
Когато всичко приключва, Орхун поглежда към Хира.
– Планирах това пътуване с караваната, за да си починеш… но тези млади не бяха в сметките ми.
– Нищо… Случи се нещо хубаво. И освен това… убедих се колко вярно съм усещала какъв човек си. Направи нещо много достойно. Събра влюбените. Благодарение на теб те са щастливи.
– Заслужават го. Хората, които се обичат, заслужават да бъдат щастливи.
– И аз… и аз също се почувствах щастлива. Благодаря ти… за всичко!
– Свърши течността за чистачките… Не можем да продължим така, трябва да изчистя стъклото.
– Да ти помогна?
– Не, ще се справя сам.
Орхун излиза и облива предното стъкло на караваната с шише с вода. Водата на Орхун кара Хира да си спомни за неговите мъчения към нея с маркуча и в басейна в миналото.
– О, о!…
– Добре ли си? – пита Орхун, притеснен-
– Водата… Спомням си водата… Беше много зле…
– Вода?
– Боли ме… навсякъде ме боли… – казва Хира като държи главата си с двете си ръце.
В същото това време Нуршах напрегната и неспокойна чака Кенан да излезе от стаята с Нефес. До нея стои и нервничи Рашид.
– Кой знае какво ѝ говори вътре! – процежда той гневно. – Промива ѝ мозъка! От този човек трябва да се страхуваме!
– Спокойно, г-н Рашит – опитва се да го успокои Нуршах. – Ще си върнете внучката. Ще я върнем.
В този момент в кантората пристига Фатих. Вижда Рашид и веднага застива.
– Какво става тук? Какво прави той тук?
– Дошъл съм да спася внучката си – отвръща рязко Рашид.
Фатих кипва. Приближава се заплашително към Рашит, но полицаите го спират навреме.
– От кого я спасяваш, бе? – изригва Фатих. – Кажи ми!
– Хей! Без насилие! – намесва се Нуршах.
– Какво очаквате от някой, който има такъв началник? – подмята Рашид с презрение. – Внимавайте, офицер, този тук е неконтролируем.
Фатих едва се сдържа. Приближава се още, но полицаите му преграждат пътя.
В този миг Кенан излиза от стаята, а в прегръдките му е Нефес, стиснала го здраво, сякаш не иска да го пусне никога. Фатих тръгва веднага към тях.
– Фатих! – извиква Кенан.
– Какво става тук? За какво говорихте?
– Спокойно, всичко е наред – отговаря Кенан, като се опитва да овладее ситуацията. Обръща се към полицая: – Можем да слизаме.
– Слава Богу! – прошепва Рашид, а по лицето му пробягва нещо, което прилича на победоносна усмивка.
Кенан и Нефес слизат по стълбите, придружени от полицаите. Рашид ги следва куцукайки. Нуршах върви след тях, убедена, че прави нещо правилното.
Навън е вече се е стъмнило. Кенан спира пред кантората и внимателно поставя Нефес на земята. Момичето не иска да се отдели от него. Полицаите, Рашид, Нуршах и Фатих наблюдават в мълчание.
– Не искам да тръгвам – прошепва Нефес. – Моля те, върни ме веднага обратно.
Кенан се навежда, целува я по челото, а очите му се пълнят със сълзи, които отчаяно се опитва да задържи.
– Принцесо моя… Обещавам ти, няма да е за дълго. Ще се видим съвсем скоро. Ела тук…
Той я прегръща силно, притиска я до себе си, сякаш се опитва да запомни всяка секунда. Нефес започва да плаче неудържимо.
– Грижи се за тефтера си, нали се разбрахме?! – прошепва ѝ Кенан.
Рашид улавя погледа на Нуршах, който се е заковал върху Кенан и Нефес. Решава, че трябва да действа, преди съмнението да обхване адвокатката.
– Кой знае какво ѝ е наговорил вътре! Ясно е, че ѝ е промил мозъка. Гледай го! Истински чудовище е.
Фатих стиска зъби, опитвайки се да се овладее. Нуршах поглежда ръцете на Кенан и Нефес, които не се пускат. Мърмори на себе си:
– Горкото дете… Сигурно страда от синдрома на Стокхолм!
Рашид не може да чака повече. Извиква с мек глас:
– Внучке! Нефес, погледни, дядо ти е тук. Погледни ме!
Но Нефес дори не го чува. Не може да се откъсне от Кенан. Когато Рашит се приближава и я хваща за ръката, тя продължава да го гледа. Докато той я води, Нефес изведнъж се откъсва от хватката му и хуква обратно.
– Татко!
Хвърля се в прегръдките на Кенан. Той я притиска силно до себе си, целува я, сякаш се бои, че ще я изгуби завинаги. Не могат да се отделят един от друг. Рашид кипва:
– Гледай го! За две минути е успял да направи трагичен филм!
Нуршах е разтърсена от сзената, но не показва слабост. Гледа ги със сдържани емоции. После Рашид пак се приближава, този път решителен. Грабва ръката на Нефес.
– Хайде! Внучке, хайде, скъпа. Ела, хубавице моя. Тръгваме. Хайде!
Докато я дърпа, Кенан гледа след тях със сломено сърце. Полицаят подава документите на Нуршах, която ги подписва мълчаливо.
– Приятен ден – казва полицаят с равен тон.– Благодаря – отвръща тя тихо.
Преди да тръгне, Нуршах поглежда за последен път към Кенан. После се обръща и тръгва след Рашид и Нефес.
– Давай! Движи се! – настоява Рашид.
Докато си тръгват, Нефес се обръща назад. Очите ѝ са пълни със сълзи, а погледът ѝ не се откъсва от Кенан.