winless
Орхун най-сетне казва на Аличо, че Хира е жива и се намира в стаята си. Момчето не просто тича, а все едно лети от радост към нея. Как ще премине тази вълнуваща среща? В същото време Аслъ е решена да се бори за сърцето на Орхун и няма намерение да го отстъпи на Хира. Вижте какво ще се случи сезон 2, еп.9 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 9 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Наистина ли Хира е разпознала Нуршах?
Афифе е силно разстроена, че Нуршах се е върнала в имението само заради Хира и Аличо.
Аслъ е решена да се бори за сърцето на Орхун и няма намерение да го отстъпи на Хира.
Орхун най-сетне казва на Аличо, че Хира е жива и се намира в стаята си. Момчето не просто тича, а полита от радост към нея. Как ще премине тази вълнуваща среща?
Междувременно Рашит крои планове да се добере до наследството на Нефес, но Кенан е решен да не му позволи това.
Действието продължава от предния епизод. Хира стои като вцепенена, а погледът ѝ се среща с този на Нуршах – жената, която някога е била неразделна част от живота ѝ.
– Тя ме позна! Батко, чу ли я? Позна ме! – извиква Нуршах, а очите ѝ се пълнят със сълзи, които не може да спре.
– Спомняш ли си? – прошепва Орхун, с глас толкова тих, сякаш се страхува, че ако говори по-силно, ще развали магията на мига.
Действието се връща назад. Психологът казва на Хира:– В този процес подкрепата на близките ви ще бъде от огромно значение… По-късно, стимули като снимки, аромати… познати звуци… всичко това може да отключи спомените.
По-късно Орхун ѝ подава семеен албум и ѝ показва снимки.
– Виж това тук… Това е племенникът ми – Аличо. Прекарвахме много щастливи дни заедно. А това е сестра ми, Нуршах. Много те обичаше… и ти нея. Разбирахте се чудесно.
Действието се връща в реалността. Хира отдръпва леко ръцете си от ръцете си на Нуршах, объркана, но не напълно безразлична. Вглежда се внимателно в лицето ѝ, после промълвява:
– Снимките… Ти ми показа снимки… Оттам я помня…
– Ако не е днес, съвсем скоро ще си спомниш всичко и всички – казва Орхун с топла увереност в гласа си.
– И аз съм сигурна! – добавя Нуршах със светнали очи. – Вече си с нас – това е най-важното! Това, което преживяваме сега, е истинско чудо! Колкото и да благодарим на съдбата, няма да е достатъчно! Когато те изгубихме… тоест, когато мислехме, че сме те изгубили… всичко се срина, Хира! Светът ни рухна. Особено за брат ми… За него времето просто спря… –Хира поглежда към Орхун. – Мога ли пак да те прегърна? – пита Нуршах.
Хира кима бавно. Нуршах не чака втора покана – пристъпва напред и я прегръща силно, с всичката обич и копнеж, трупани с месеци.
Действието се пренася в салона. Афифе все още стои на мястото, където преди малко посрещна дъщеря си. До нея се приближава Аслъ.
– И на Нуршах ѝ липсвате, в това няма никакво съмнение… Но просто ѝ е нужно време – казва Аслъ с мек тон.
– След толкова време раздяла… дори не ме погледна в очите! Дойде само заради нея! – въздиша тежко Афифе.
– По една или друга причина – какво значение има? Поне е тук. Ще бъде сред нас. Хайде, да изпием по едно кафе, а?
Аслъ придружава Афифе до дивана.
Действието отново се връща при Хира, Орхун и Нуршах.
– Все още не мога да повярвам! – възкликва Нуршах, очите ѝ се пълнят със сълзи. – Седиш до мен, от плът и кръв… сякаш никога не си си тръгвала. Сякаш някой е натиснал бутона „пауза“, а сега го е пуснал отново…
Тя хваща Хира за ръката.
– Притеснена си… Знам, че не си спомняш. Но има едно нещо, в което съм сигурна – ти си изключително силна жена. И преди си преминавала през тежки изпитания. Ще се справиш и с това. Ще си спомниш всичко! Твоят компас ще бъде брат ми и любовта му към теб. Просто слушай сърцето си…
Нуршах се изправя.
– Сега трябва да тръгвам…
– Къде отиваш? – пита Хира, леко уплашена от внезапната раздяла.
– В новия ми офис, но не се тревожи! Ще дойда отново, за да те видя!
– Ще те изпратя – казва Орхун.
Хира остава сама и си спомня отново думите на Нуршах.
„Твоят компас ще бъде брат ми и неговата любов! Просто слушай сърцето си!“
–Господи, моля те помогни ми! – моли се Хира.
– Благодаря ти, че дойде – казва Орхун, докато върви до сестра си.
– Какво очакваше – да не дойда ли? Говорим за Хира!
– Дори да не си спомня, добре ѝ подейства да те види. Защото на мен все още не вярва…
– Ще повярва! Колкото и да съм ти ядосана… знам колко я обичаш, батко! Твоята любов ще развърже този възел. Аз вярвам в това! Хайде, аз тръгвам!
Действието отново се пренася в салона. Аслъ и Афифе разговарят.
– Али рецитира прекрасно стихотворението си! Говорих с учителката му – хвали се Аслъ.
Афифе чува стъпки по стълбите. Изправя се и застава пред Нуршах и Орхун.
– Къде отиваш? – пита тя дъщеря си с напрежение в гласа.
– Когато заминавах за Англия, ти казах, че няма да остана тук – отговаря спокойно, но твърдо Нуршах.
– Но се върна от Англия! – припомня ѝ Афифе.
– Върнах се, да… но не в тази къща – заявява Нуршах без колебание.
– Какво означава това? Къде ще останеш? Мястото ти е тук, с нас! Ти си Демирханлъ!
Орхун ѝ прави знак да се успокои и понижи тона.
– Остани поне за обяд – настоява майка ѝ.
– Ще изчакам Али да се върне и тогава ще тръгна – казва хладно Нуршах.
Афифе мълчи, без да отговори.
–Ще го изчакам в градината! – казва Нуршах на брат си.
В този момент входната врата се отваря, а в дома се разнася радостен детски глас:
– Лельо!!!
– Аличо? – възкликва Нуршах и разтваря ръце, за да прегърне племенника си с цялата обич, която е носила мълчаливо в себе си.
Действието прескача. Аличо седи на верандата, тъжен и мълчалив. Погледът му е забит в земята, а ръцете отпуснати в скута. Към него се приближава Аслъ.
– Да нарисуваме нещо заедно? А какво ще кажеш за малко оригами? Вчера направихме рибка – много ти хареса! – опитва се тя да го развесели.
– Не искам нищо да правя! – отговаря Аличо.
В този момент в стаята влиза Орхун. Аслъ го поглежда и му прави знак с ръка – безполезно е, не може да направи нищо. Орхун се приближава спокойно до племенника си.
– Аличо, какво правиш тук сам? – пита той, навеждайки се до него.
– Леля си тръгна веднага… Исках да остане още… Много ми липсваше…
– Хайде, ела… да си поговорим като племенник и вуйчо – казва Орхун с усмивка и го приканва с жест.
Двамата излизат навън, в градината. Аслъ остава в стаята и се опитва да успокои Афифе, като я уверява, че много скоро Нуршах ще се върне в имението.
– Ще си почина малко… – изрича Афифе с уморен тон и се качва в стаята си.
Аслъ се приближава до прозореца и се заглежда навън – погледът ѝ спира върху Орхун и Аличо, които разговарят.
Камерата ни пренася при Орхун и Аличо.
– Разбирам, че не можеш да се наситиш на леля си, но тя вече е тук! Можеш да я виждаш, когато поискаш! Само ми кажи и ще те заведа при нея! – заявява вуйчо му.
– Винаги ли, когато поискам? – пита момчето с надежда в очите.
– Разбира се, миличък! – усмихва се Орхун.
Той прави кратка пауза, сякаш събира мислите си.
– Имам още една изненада за теб, Али…
– Изненада? – очите на момчето светват.
– Всъщност… ситуацията е малко сложна – започва внимателно Орхун. – Може би ще се объркаш, когато ти я обясня. Може да не разбереш всичко веднага. Но знам, че ще се зарадваш. И ще бъдеш истински щастлив.
Орхун изважда от джоба си камъчето, което Аличо му беше дал по-рано. Поглежда го, после протяга ръка към момчето.
– И двамата вече нямаме нужда от това…
– Аз имам! – отвръща решително Аличо и взима камъчето от дланта му, стискайки го в юмрук.
– Ще промениш мнението си, когато ти разкажа… – казва Орхун с увереност и поставя ръка на рамото на племенника си.
Какво точно Орхун казва на Али остава тайна за зрителите. Но щом чува думите му, Аличо скача щастлив и хуква към къщата. Усмивката му сияе, очите му блестят – сякаш светът отново има смисъл. Орхун тръгва след него, с поглед, изпълнен с вяра и надежда.
В този момент звучат и думите, които Орхун споделя с племенника си:
– Животът понякога ни поднася чудеса, Аличо… Точно когато си изгубил всяка надежда, когато си се примирил, че нищо добро няма да се случи – става нещо невероятно! Толкова невероятно, че дори не можеш да повярваш, че е истина! Всички молитви са чути. Всички звезди са паднали. Всички желания – сбъднати. Това, което си мислил, че си изгубил завинаги, се връща. Онзи, когото си мислил, че никога повече няма да видиш… сега е тук. Толкова близо, че можеш да го докоснеш. Сякаш никога не си го губил… Сърцето ти ще се пръсне от щастие, когато го видиш! Звездите, слънцето, луната – цялата вселена е свидетел на тази среща! И светът започва отново да се върти за теб! Никой не може да те спре! Тичайки отиваш към мястото, където принадлежиш, където си цял!
Аличо от щастие, че Хира е жива, не просто тича – той сякаш лети към нея. Той отваря вратата и я прегръща силно В първия миг Хира е объркана, но веднага коленичи и отвръща на прегръдката. Сърцето ѝ усеща нещо познато… нещо, което паметта е загубила, но душата пази.
Аличо я поглежда с радост, после отново я прегръща. Този път по-силно, сякаш не иска никога да я пусне.
Хира и Аличо сядат на дивана. Тя го гали нежно по косата.
– Ти си Аличо… – казва Хира с мек глас.
– Чичо ми ми разказа всичко. Много ми липсваше! Ще ми направиш ли пак палачинки? – пита Аличо, а Хира поглежда към Орхун. Той ѝ кима с глава.
– Ще ти направя – отговаря с усмивка Хира.
– Може да отидем и на къмпинг, нали се върнала? Можем и камъчета да рисуваме? Точно както в приказката за Снежния хан, както момичето излезе от дракона, така и ти дойде, нали? Наистина ли не помниш нищо? – пита Али.
– Ще си спомни – намесва се Орхун спокойно, – просто ѝ трябва още време, Аличо!
Камерата ни показва Аслъ, която е застанала зад открехнатата врата и наблюдава сцената. Очите ѝ се присвиват, а гласът ѝ звучи едва доловимо.
– Ти си последният ми шанс да стигна до Орхун, Али… Няма да те оставя на Хира! – шепне тя, с гняв и решимост.
– Хайде, Аличо… стига за днес – казва Орхун, поставяйки ръка на рамото му. – Нека я оставим да си почине. От сега нататък ще прекарваме много време заедно, обещавам!
Аличо става, готов да тръгне, но се обръща, връща се при Хира и отново я прегръща силно.
– Радвам се, че се върна! – казва момчето. – Повече никога не си тръгвай!
– Няма да си тръгна, не се тревожи – отвръща Хира с усмивка.
В този момент Аслъ влиза в стаята. Орхун я поглежда изненадан.
– Дойдох да видя Али – обяснява тя с усмивка, зад която се крие напрежение. – Да те преоблечем ли вече?
– Вуйчо, тя ще остане тук завинаги, нали? – пита Али с несигурност в гласа. Очите му се стрелкат между Орхун и Хира, сякаш се бои да не изчезне отново.
– Завинаги – кимва уверено Орхун.
Аличо поглежда към Хира, а тя също му кимва с нежна усмивка.
Аслъ се усмихва престорено и добавя с уж примирен тон:
– За да се възстанови тя се нуждае от подкрепата ни и най-вече от твоята! Така че спокойно миличък!
Орхун затваря врата след Аличо и Аслъ, и сяда на леглото срещу Хира.
Двамата се гледат и мълчат. Орхун нарушава тишината.
– И преди понякога мълчахме така. Нямахме нужда да говорим постоянно, защото се разбирахме и с поглед. Понякога мълчахме много, а понякога говорехме много. Нашата история не беше обикновена!
Той става и сяда съвсем близо до Хира. Протяга ръка, за да хване нейната, но Хира леко потреперва – реакция на страх, несигурност или просто объркване.
Орхун не се отдръпва. Вместо това нежно поставя в шепата ѝ компас.
– Този компас ти беше много ценен! Беше на баща ти! Ти ми го даде, когато се изгубих и не знаех накъде да тръгна! Тогава ми помогна! Нека сега остане при теб.
Той хваща леко брадичката ѝ, обръща лицето ѝ към себе си, очите му се впиват в нейните.
– Веднъж изгуби пътя си. Повече няма да позволя това да се случи. Където и да те отвее вятърът… ще те намеря.
Орхун се изправя.
– Изморена си… Почини си сега.
Той тръгва към вратата и напуска стаята.
Междувременно в кантората на Кенан. Той крачи напрегнато:
– Какъв човек е този? До днес не показа, че му пука за внучката му, а сега, надушил пари и се превърна в хищник. Фатих, трябва да го държим далеч от Нефес!
– Ще го направим, батко! Само ми дай знак и ще поговоря с него на езика, който разбира ! Но ти ще ми напомниш, че сме хора на закона!
–Как разбра Рашит нещо, което дори ние не знаехме?- чуди се Кенан. –Откъде го е чул?
–Адресът на кака Мерием е записан още в старата къща? Ти ми го каза – – припомня му Фатих.
– Разбира се! – досеща се Кенан. – Писмото от съда е отишло там. Рашит е научил оттам.
– Точно така!
– Веднага ще заведе дело! Щом усети парите, няма да се спре! – казва Кенан.
– Но за да го направи, му трябва адвокат – отвръща Фатих. –Трудно ще намери някой, който да го подкрепи! Дори и да намери… опитва да издържа съпругата си и няма как да си позволи адвокат…
– Познавам го добре, Фатих! Ще намери начин! Трябва да внимаваме! Нефес е всичко за мен! Нямам право да я изгубя! – заявява Кенан.
По-късно Нефес излиза от стаята си и вижда, че Кенан е умислен.
– Ядосан ли си за нещо? – пита тя.
– Принцесо моя, събуди ли се? Добро утро!
– Защо се мръщиш? – пита Нефес. –Нова дело ли имаш? Мислиш за него ли?
В главата на Кенан звучи заплахата на Рашит: „Ще взема внучката си… Ще подам иск за попечителство…“
– Уцели право в целта, малка! Да, взех ново дело, мислех за него!
– Не мисли изобщо за това! Ти винаги печелиш! Нали така става всеки път?!
– Така ли става? Да, принцесо! Ще го спечеля!
– Добре, а какъв ден е днес?
– Мисля, че днес е… – прави се, че мисли Кенан и търси календара.
– Без да гледаш!
– Добре де, какъв ден е? Какво беше? Ах, никога не го помня!
Двамата заедно извикват:
– Ден за водна война!
Нефес уцелва с шише с вода Кенан, а той своето своето изпод бюрото си и пръска към Нефес.
– Принцесо, няма да ми избягаш, ще те хвана!
Действието се пренася пред кантората на Нуршах. Тя се прибира и си спомня думите на вайка си. „Къде ще останеш тогава? Мястото ти е тук!Ти си Демирханлъ!“
– Аз съм Демирханлъ! Толкова пъти си ми го казвала, мамо! Да, така е!Но съм Демирханлъ, която може да стои на собствените си крака и никой няма да ме отклони от пътя ми! Ще видиш, ще се справя сама!
В този момент тя чува гласа на Кенан.
– Ела тук, ела! Не тичай! Къде си?
– Какво прави този пак на детето? – пита се Нуршах.
– Добре, добре, принцесо, предавам се! – казва Кенан.
– Значи победих?! – отвръща щастлива Нефес.
– Да! А сега право в стаята – да се преоблечеш и подсушиш! Хайде, бързо!
Кенан отива да отвори прозореца и вижда Нуршах пред кантората си и възкликва: –Лейди – вещицата се е прибрала
Действието прескача. Нефес весело подскача около баща си, с все още мокра коса от играта и с усмивка на лицето. Кенан ѝ се усмихва топло и с кърпа в ръка я моли да се приближи, като настоява първо да ѝ изсуши косата, преди да излезе отново да играе с приятелите си. Нефес му казва, че косата ѝ е почти суха и го моли да я пусне веднага, защото я чакат, а Кенан в крайна сметка отстъпва с уговорката да не се отдалечава и да може да я чува и вижда от кантората.
В този момент се появява Фатих, който с престорено възмущение казва, че е пропуснал забавлението. Нефес гордо му отговаря, че е имало водна битка и тя е победила. Междувременно, Фатих шепне на Кенан, че още не са получили обещаните пари от последният им клиент, а Кенан го съветва да не пришпорва човека, защото ще плати, когато може.
Кенан поглежда през прозореца, за да види къде е дъщеря му. В същия момент Нуршах забелязва мократа коса на Нефес.
– Нефес? Къпала ли се? Косата ти е мокра – казва тя.
–Татко ме намокри – отговаря момичето и хуква да играе.
Нуршах поглежда към Кенан, който е все още на прозореца.
– Значи заради това е викал? Намокрил я! Що наказание е това! Див човек! Погледни го! Човек би помислил, че е истински баща! – мърмори си Нуршах и се прибира в кантората си.
–Какво ли си мърмориш гледайки насам, лейди? – чуди се Кенан..
Фатих, с полушеговит тон, повдига темата за конкуренцията в квартала и подхвърля, че може би двама адвокати са твърде много за едно такова място. Кенан е спокоен, казвайки, че има място за всички.