winless
Хира се доверява напълно на Орхун, а той лека-полека се разкрива пред Хира. Кенан, заедно със сестра си и майстор Якуб, отива да поиска ръката на Мерием, но Рашид има изненада за тях. Вижте още какво ще се случи в епизод 196 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 2 април 2025 г. от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в епизод 196 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 2 март 2025 г. от 15:00 часа по bTV
Хира се доверява напълно на Орхун, а той лека-полека се разкрива пред Хира.
Кенан, заедно със сестра си и майстор Якуб, отива да поиска ръката на Мерием, но Рашид има изненада за тях.
Афифе се притеснява, че Нуршах си е изключила телефона и все още не се е прибрала..
В същото време Муса за малко оставя Али, а когато се връща него вече го няма.
Дали кошмарът на Хира не е на път да се сбъдне?
Действието продължава от предния епизод. Орхун и Хира вече са в автомобила. Хира притеснена мълчи.
–Какво ти казах? – пита Орхун, щом забелязва, че тя все още е напрегната.– Знам… – прошепва Хира. – Но не мога да се успокоя. Все още нещо не ми дава мира.– Явно нещо продължава да те измъчва. Нека поне аз в този свят да бъда последният човек, от когото криеш тревогите си. Довери ми се… Можеш да ми кажеш всичко.– Имам само теб… – изрича тя, гласът ѝ леко се пречупва. – Нямам на кого друг да се доверя!
Тя поема дъх, притваря очи за миг, а после проговаря, сякаш изповядва тайна, пазена дълбоко.
– Снощи ме попита какво ми е… Сънувах кошмар. Имението беше пусто. Ти, Али, госпожа Афие, Нуршах, Халисе… всички ги нямаше. Нито един човек. Беше… страшно. Като гробище. Все едно светът бе свършил. А ти… и теб те нямаше.
Хира замълчава, очите ѝ се насълзява.
– Толкова беше истинско… Дори сега, докато ти го разказвам, дъхът ми спира. А когато Селим ме заплаши… първото ми желание беше да ти кажа всичко. Но се изплаших… Изплаших се, че ще те въвлека в нещо опасно. Не знаех как да постъпя… – Недей да се измъчваш повече – отвръща Орхун със спокойствие в гласа. – В крайна сметка ми сподели. Това е най-важното – че ми се довери. – Защото те познавам… – казва тя и се обръща към него. Погледите им се срещат. – А аз искам да ме опознаеш по-отблизо – отговаря той, без да откъсва очи от нея. – Мисля, че дойде време.
– Време? За какво? – пита смутена Хира.
– Ще разбереш – отговаря с усмивка Орхун.
Хира и Орхун влизат в малко, уютно заведение.
– Не си хапнала нищо – отбелязва Орхун, хвърляйки ѝ кратък поглед.– А ти така и не закусваш – отвръща Хира.– Преди го правех.
– Добре дошли! – намесва се келнерът, приближавайки с усмивка.
– Ще седнем там – посочва Орхун към маса до прозореца.– Какво да ви донеса? – пита сервитьорът с подчертано любезен тон.– Менемен – поръчва Орхун. – Но само ако е като този на майстор Рамазан.– Познавате баща ми? – учудено вдига вежди момчето. – Рецептата е същата. Пенсионира се, но всеки ден наминава… Не може без това място. Ще ви донеса чай.– И аз спрях да идвам често, откакто се пенсионира – пояснява Орхун замислено. – Дано днес се засечете – пожелава младежът и се отдалечава.
– Навремето идвах тук с баща си. После, след смъртта му… или по-точно след като майка ми ни излъга, че е мъртъв… Това беше единственото място, където наистина бях с него. Ядяхме менемена на майстор Рамазан – разказва Орхун с поглед вперен в миналото.
Сервитьорът им носи чай.
– Всяка седмица идвахме – продължава той. – Далеч от имението, от строгите правила, от постоянното наблюдение на майка ми… Може би това беше нашето бягство – магическо ъгълче, където можехме просто да бъдем баща и син. Тук… тук най-свободно го обичах. След като го загубих… спрях да идвам. Спрях и да закусвам. Не съм вкусвал менемен оттогава…
– Виждаш ли онези линии по стената? – посочва той. – Майстор Рамазан ми измерваше ръста всеки път. Баща ми се радваше колко съм пораснал.
Орхун навива ръкава си и показва на Хира белег на ръката си.
– А този белег е от тук… Получих го, когато се спънах, докато тичах. Оттогава не съм го показвал на никого.
Хира нежно докосва белега му.
– Сигурно е боляло много… – казва тя със съчувствие.
– Не помня болката. Помня само… че никога не съм го показвал. На никого.
– Защо?
– Може би защото… този белег е част от онези дни. Малкото моменти, в които бях истински щастлив като дете. И въпреки че баща ми изчезна, белегът остана. Той е спомен. Нещо лично… Но знаеш ли какво се промени?
– Какво?
– Вече знам, че ако една рана трябва да бъде показана на някого… то това трябва да е на човек, който също е бил наранен достатъчно, да заслужи да я види.
Двамата се гледат мълчаливо. Очите им говорят повече от думите.
– Когато те открих, ти вече беше наранена – продължава Орхун. – А после трябваше да носиш и раните, които аз самият ти причиних. Но въпреки това никога не скри болката си от мен. Беше открита. Истинска. Ако ще покажа своя белег на някого… това ще бъдеш ти. Ето това се промени. Твоето присъствие. Ти влезе в живота ми… и всичко се промени.
Хира е развълнувана от думите му. Поглежда настрани и се опитва скришом да избърше сълзите си, които се търкулват по бузите ѝ.
– Менеменът ви е готов – усмихва се сервитьорът.– Благодаря! – казва Хира с усмивка. – Ухае прекрасно…– Ако е толкова вкусно, колкото го помня, ще си оближем пръстите – смее се Орхун. – Почакай! Има си начин, по който се яде.
– Щях да си го сложа в чинията, но…
– Менемен така не се яде… Ето така трябва. Казах ти – тук правилата на Афифе Демирханлъ не важат.
Орхун откъсва парче топъл хляб, потапя го щедро в ароматния менемен и го подава внимателно към устата на Хира. Тя го хапва с изненада и усмивка.
– Толкова е вкусно… Това е най-добрият менемен, който съм яла в живота си!
– Хайде, яж, преди да изстине – подканя я Орхун. – Вкусът си е същият… За първи път ям менемен с някого, освен с баща си…
Замислен, Орхун отпива глътка чай. Мълчи за миг, а после гласът му става по-мек, почти унесен.
– Всичко се промени, когато се появи ти… – продължава Орхун. – Когато си до мен, нищо вече не изглежда непреодолими за мен. Няма болка, която да не мога да понеса… Няма рана, която да е твърде дълбока… Ако си до мен – нищо друго няма значение!
Хира е толкова развълнувана и смутена от искреното му признание, че едва успява да промълви:
– Да не изстине храната…
В същото време Аличо и Муса ритат топка. Муса го учи как да удря топката. А когато Аличо вкара гол, и двамата скачат от радост.
– Може ли да се обадим на вуйчо? – пита Аличо.
Муса вади телефона си, набира номера на Хира и му подава слушалката.
Хира вижда, че телефонът ѝ звъни.
– Муса се обажда! – възкликва Хира и бързо вдига.
Видеообаждане. Хира отговаря като показва себе си и Орхун.
– Чичо! Къде сте? – пита Аличо.
– На едно много специално място… Ще те доведа тук някой ден – усмихва се Орхун.
– Може ли скоро?
– Може…
– Аличо, изпоти ли се? – попита Хира притеснено.
– Играехме с топката и вкарах гол… – обяснява Аличо
– Браво на теб! – казва Хира. – Муса, може ли да сложиш кърпа на гърба му? И не му давай студена вода – да не настине.
– Разбира се, сестричке. Ще донеса веднага вода и кърпа! – казва Муса и приключва видеообаждането.
– О, вярно, Хира е права – изпотен си! – казва Муса, като пипа гърба на Али. – Добре, стой тук, ще донеса топла вода. Да не се разболееш, че Хира ще ме унищожи! Стой тук и не мърдай, ясно? Връщам се веднага.
Докато Муса отива да вземе кърпата и водата, Аличо забелязва, че топката се е търкулнала в храстите. Без да се замисля, се втурва след нея…
Когато Муса се връща няколко минути по-късно – Аличо го няма.
– Дано не настине… – казва притеснено Хира. – Но всъщност… времето е хубаво, Муса е с него… Сигурно се тревожа прекалено. Но какво да направя? Аличо е още малък… Самата мисъл, че може нещо да му се случи… ме ужасява. Постоянно съм на тръни. А сега, с тези заплахи на Селим…
– Казах ти, че темата със Селим е затворена, нали? – намесва се уверено Орхун.
– Прав си…
Действието се пренася в имението.
– Кафето ви, г-жо Афифе – подава чашата Шефкет. – Нещо друго?
– Нуршах… Изключила си е телефона. Минаха часове, а каза, че ще се върне скоро… – въздиша Афифе, видимо неспокойна.
– Може работата ѝ да се е проточила – опитва се да я успокои Шевкет.
– Дори и да беше така… защо ще си изключи телефона за толкова време? Знае, че ще се притесня. Това не е в нейния стил! Има нещо нередно… Сигурна съм!
Действието се връща при Хира и Орхун.
– Ако имаше още, щях да го изям – смее се доволно Хира. – Толкова беше вкусно…– Ще поръчам веднага!– Не, благодаря! Сита съм!– Е, какво да се прави – значи скоро пак ще дойдем.– Нямам нищо против. Но следващия път ще доведем и Али.– Добра идея. А и Аличо трябва да се отдалечи малко от напрежението на Афифе султан.– Не исках да кажа това. Разбирам г-жа Афифе… Просто иска всички вие да сте добре.– Желаете ли още нещо? – появява се сервитьорът с усмивка.– Не, тръгваме си – отговаря спокойно Орхун.
– Орхун, синко! Къде се губиш? – пристига майстор Рамазан с широка усмивка. – Много ми липсваше!
Майсторът се здрависва сърдечно с Орхун и го прегръща.
– И на мен ми липсваше, майсторе! Мина много време… Днес не съм сам. Да ви запозная – това е съпругата ми, Хира.
– Здравейте! – подава ръка Хира.
– Добре дошла, дъще! Значи си се оженил? Хайде, сядай, не може да си тръгвате така. Ще ми разкажете всичко… Да видим, коя е успяла да открадне сърцето на нашето момче? Не е лесно да станеш част от семейство Демирханлъ! – отбелязва майсторът. – Късметлийка си!
– В тази история не тя е късметлийката, майсторе… Мисля, че аз съм този, който е изчерпал целия си късмет в живота!
В същото време Мерием и Кенан планират как ще обзаведат новия си дом.
Вечерта Кенан, заедно със сестра си Вуслат и майстор Якуб, отиват официално да поискат ръката на Мерием.
Рашид ги посреща. След кратък разговор казва, че ще даде ръката на дъщеря си, но иска откуп.
Настъпва тишина. Присъстващите са шокирани.
– Чичо Рашид, не става въпрос за пари! – заявява Кенан. -Ако искаше парите да нещо друго бих се съгласил без колебание, но откуп няма да има! Защото не мога да поставя цена на Мерием! И като адвокат съм против дискредитирането на жените! Ако ти искаш откуп за Мерием, то и сестра ми трябва да поиска откуп за мен!