winless
Сехер открива неочаквани следи от миналото си в медальона, който през цялото време е носила на врата си. Това откритие я подтиква да помоли Яман да ѝ върне годежния пръстен. Вижте какво ще се случи в епизод 463 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 05 февруари 2025 г. по NOVA.
НАКРАТКО какво се случва в епизод 463 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 5 февруари 2025 по NOVA.
Яман завежда Сехер в квартала, където е живяла преди да се премести в имението. В опит да ѝ помогне да възвърне спомените си, той кани Фърат, който ѝ разказва истории от детството ѝ.
Сехер открива неочаквани следи от миналото си в медальона, който през цялото време е носила на врата си. Това откритие я подтиква да помоли Яман да ѝ върне годежния пръстен.
Волкан е на крачка да бъде разкрит.
Дуйгу и Али поемат по опасен път, за да спасят Ясемин.
Отчаян, Волкан прави всичко възможно, за да запази тайните си. Но колко дълго още ще успее да се измъква?
Яман води Сехер в квартала, за да ѝ покаже къщата, в която е израснала.
– Къде ме доведе? – пита тя, оглеждайки се с любопитство и леко недоумение.
– В бащиния ти дом, там, където си се родила – отговаря Яман. – Нали искаше да си спомниш? Затова реших първо да те доведа тук.
– Тук ли? – учудена е Сехер, а в погледа ѝ се чете объркване.
Тя се взира в къщата, но нищо не ѝ изглежда познато.
– Да, ти живееше тук с баща си, преди да се преместиш в имението – продължава Яман, докато наблюдава лицето ѝ с надежда. – Обичаше тази къща, тази улица… Често си играла в градината. Ти самата ми разказа всичко това.
– Била ли съм щастлива тук? – пита Сехер, а гласът ѝ звучи несигурно.
– Да, израснала си в любов – отвръща Яман.
Малко по-късно докато Яман говори по телефона към Сехер се приближава възрастна жена. Очите ѝ се разширяват от изненада и вълнение, а на устните ѝ разцъфва усмивка.
– Сехер! Моето мило момиченце! – възкликва тя и с обич я прегръща. – Върна се в бащината си къща, нали? Как си? Всичко наред ли е?
Яман, който до този момент говори по телефона, приближава към тях.
– А, ето го и зетят! – възкликва жената и се обръща към него с усмивка. – Отдавна не сте идвали!
Яман отвръща с кимване и след кратка пауза пита:
– Радваме се, че ви срещнахме! Бихте ли ни разказали нещо за детството на Сехер?
Жената се съгласява с удоволствие и започва да разказва за детските години на Сехер – за игрите ѝ по улиците, за смеха ѝ, за безгрижните дни, изпълнени с радост. Докато слуша, Сехер се напряга, опитвайки се да улови някакъв лъч от миналото, но в ума ѝ всичко е пусто и празно.
След като жената си тръгва, Яман забелязва продавач на захарен памук и купува един за Сехер. Подава ѝ го с усмивка.
– Сега ще ядем захарен памук като децата ли? – пита тя, а в гласа ѝ се усеща известна несигурност.
–Да! Ти много обичаш захарен памук! – отговаря Яман.
Сехер си откъсва едно парче, слага го в устата си и веднага се мръщи.
– Много е сладко… – казва тя.
–Когато си била малка баща ти те е изненадвал вечер като ти е носил захарен памук – обяснява Яман. –Ти си била много щастлива. Разказва ми за това.
Сехер го гледа така, сякаш той говори за някой друг, а не за нея.
– Не си спомням… Нищо не си спомням… – казва тя, а в гласа ѝ се прокрадва отчаяние. – Колкото и да се старая, нищо не се получава! Тази празнота в мен не се запълва… Как е възможно да не си спомням най-хубавите моменти от детството си?
Яман и Сехер се връщат в имението. На вратата ги посреща сърдит Юсуф.
– Къде бяхте, докато аз бях на училище? – пита той с укор в гласа.
– Разходихме се с леля ти – отговаря Яман.
– Лельо, толкова много ми липсваше! – възкликва Юсуф и я прегръща.
В този момент се появява Дженгeр и с обичайната си сериозност съобщава:
– Обядът е готов, а г-н Фърат ще пристигне след малко.
Сехер повдига вежди изненадано.
– Фърат? – пита тя объркано.
– Той е твоят млечен брат – пояснява Яман, като внимателно наблюдава реакцията ѝ. – Надявам се, че може да ти помогне да си спомниш нещо.
Сехер свежда поглед, сякаш мисли върху думите му.
– Ще отида да си измия ръцете – казва тя и се отправя към стаята си.
Яман проследява отдалечаващата ѝ се фигура, после въздъхва тежко и поглежда към Дженгер.
– Тя нищо не си спомня… Нито квартала, нито бащината си къща, нито дори захарния памук… – казва загрижено.
Малко по-късно Фърат пристига и всички се събират на масата за обяд.
– Ние с теб пораснахме като брат и сестра – казва Фърат с усмивка. – Ти наричаше майка ми „майко Надире“, а тя те обичаше като своя дъщеря.
Сехер го гледа замислено.
– А къде е майка ви сега? – пита тя с любопитство.
– При сестра си е – отговаря Фърат. – А ти не ми говори на „вие“. Ние сме като брат и сестра.
Сехер кимва бавно, сякаш се опитва да приеме това като истина.
В този момент Зия се усмихва широко, докато Адалет поставя чиния пред Сехер.
– Това са твоите любими манти! – казва той ентусиазирано.
– Приготвих ги по ваша рецепта, г-жо Сехер – допълва Адалет, като поглежда към нея с очакване.
Но Сехер не казва нищо. Само поглежда чинията с манти, сякаш ги вижда за първи път.
Юсуф прекъсва мълчанието с весел глас:
– Лельо, докато вас ви нямаше, подготвих домашните си с чичо Зия!
Зия се засмива леко притеснено.
– Истината е, че не ни се получи много добре… но ние се постарахме – признава той с усмивка.
Юсуф изведнъж си спомня нещо и поглежда леля си с надежда.
– Лельо, ще направиш ли пак онзи сладкиш, който направи преди време? Беше много вкусен!
Всички я гледат с очакване. Но Сехер не знае как да отговори. В паметта ѝ – отново е пусто. Тя се съгласява и извинявайки се излиза на терасата.
Яман не се колебае и тръгва след нея. Той мълчаливо намята раменете ѝ с шал, и загрижено я поглежда.
– Добре ли си? – пита той тихо.
Сехер прехапва устни и свежда поглед. В очите ѝ проблясва тъга.
– Всички се стараят заради мен, знам го! – въздъхва тя. – Гледат ме с надежда, очакват, че ще си спомня нещо… Но не! Нищо не си спомням! Чувствам се като чужда… Понякога, макар и за миг, забравям за това. Но после… после пак си спомням. И това е единственото, което помня – че съм като непозната в тази къща.
Яман я гледа дълбоко в очите. Гласът му е твърд, но изпълнен с топлина.
– Ти никога не можеш да бъдеш непозната! – заявява той с решителност. – Ти си най-ценният, най-незаменимият човек в тази къща! И така ще бъде винаги!
Очите на Сехер се насълзяват.
– Благодаря…
– Не трябва да ми благодариш – поклаща глава Яман. – Това е истината! Всичко ще мине. Просто не се предавай! Ти си моята жена. Леля на Юсуф. Ти си част от нас и винаги ще бъдеш. Ние никога няма да те пуснем… а и ти никога няма да пуснеш нас!
– Спомняш ли си какво беше подчертано в книгата ти? „Всеки миг с теб ми е скъп и искам да го преживея с теб… И друго нищо не искам.“
Сехер го гледа, а в гърдите ѝ се надига вълна от емоции. Но спомените все още са далеч…
Действието прескача. Сехер се връща в стаята си и с изненада открива на леглото кутия, пълна със захарен памук. Тя се приближава, отваря една от опаковките и отхапва малко. Вкусът е познат, но в същото време чужд… Нищо не предизвиква спомени.
Изведнъж я обзема гняв.
– Нищо няма да се получи! Аз нищо не мога да си спомня! – ядосва се тя и рязко става от леглото.
В бързината блъска кутията със захарен памук и съдържанието ѝ се разсипва по пода.
Сехер въздъхва нервно и се навежда да го събере, но в този момент медальонът ѝ се изплъзва от врата и пада на земята. При удара капачето му се отваря.
Погледът ѝ моментално се насочва към отворения медальон. С треперещи пръсти го вдига и се втренчва в снимките вътре. Очите ѝ се разширяват от изненада.
Тя се навежда да го събере, когато медальона пада от врата ѝ и се отваря на земята.
Сехер грабва изненадана отворения кулон.
– Какво… Аз… – прошепва тя, докато сърцето ѝ забива лудо. – През цялото време съм носила неговата снимка до сърцето си…
Тя докосва медальона с трепет.
– Това означава, че съм искала да бъде винаги до мен… – гласът ѝ потреперва от емоции. – Той е бил част от живота ми… Наистина съм го обичала… Много съм го обичала!
Сълзи проблясват в очите ѝ, но този път не от отчаяние, а от това което разбра. Без да губи време, тя се изправя и тръгва към кабинета на Яман.
Когато вижда Яман, усеща как вълнението ѝ нараства. Тя поема дълбоко въздух и събира кураж.
– Може ли да ми върнеш пръстена, който е у теб? – пита тя, поглеждайки го в очите. – Искам отново да го сложа… разбира се, ако ти не си против.
Без да каже и дума, той бавно вади сватбената ѝ халка от джоб.
– От момента, в който ти го свали, аз го нося у себе си – заявява Яман. – Търпеливо чаках този ден.
Докато говори, Яман усеща как сърцето му прелива от радост.
Сехер отваря уста, за да каже нещо, но в същия миг се чуват викове на Юсуф.
– Лельо! Лельо! – крещи той. – Ела бързо! Спешно е!
Сехер и Яман разменят погледи. Без да се бави, Сехер хуква към стаята на Юсуф.
В същото време Волкан отчаяно се опитва да събере необходимите пари. Той моли сестра си да му изпрати сумата, която първоначално е била предназначена за продължаване на обучението ѝ в университета. Гласът му звучи отчаяно, но убедително.
– Обещавам ти, ще върна всичко до последната стотинка – уверява той настойчиво.
Но дори и тези пари не са достатъчни, за да затвори устата на Рустем. Волкан усеща, че въжето около врата му се затяга. Няма друг избор – ще трябва да вземе кредит.
Али и Дуйгу отиват в затвора, за да се срещнат с Ясемин. Сериозни и загрижени, те ѝ съобщават, че ще направят всичко възможно, за да я измъкнат.
– Благодаря, но не се притеснявайте – казва Ясемин, вперила поглед в сестра си. – Знам обещанията, които ми дадохте по-рано.
– Ясемин, знам, че си ядосана на сестра си – намесва се Али. – Не само на нея. Ядосана си на всичко, на целия свят, но сега не е моментът за това. Първо трябва да те измъкнем оттук. После ще разчистваш сметките си с когото искаш, нали?
– Значи вие сериозно говорите? – пита недоверчиво Ясемин.
– Искаме да ти помогнем, но и ти трябва да ни помогнеш – настоява Али. – Можеш ли да опишеш човека, когото видя в съда?
Ясемин кима в знак, че е съгласна.
-Чудесно! Ще помоля един от служителите да направи фоторобот. – казва Али и излиза от стаята, оставяйки сестрите насаме.
– Не се тревожи – прошепва Дуйгу, като посяга да хване ръката на Ясемин. – Този път ще изпълня обещанието си.
– Не ми се вярва… но ще видим – отговаря Ясемин.
След като урежда кредита, Волкан се връща в полицейския участък. Още с влизането си забелязва нещо, което го кара да замръзне – на бюрото на Ибрахим лежи фотороботът на Рустем.
– Намерих го! – крещи внезапно Ибо, втренчен в монитора на компютъра. – Това е Рустем Ердинч, бивш затворник. Участвал е в кражби и измами в Анкара. За кратко е бил информатор на полицията. Бил е замесен и в няколко престъпления в Истанбул, но напоследък следите му се губят.
– Най-накрая разбрахме кой е той – възкликва Дуйгу с нотка на облекчение.
Волкан усеща как гърлото му пресъхва. Той излиза навън и набира номера на Рустем.
– Махна ли се от града? – пита Волкан с нетърпение, опитвайки се да прикрие паниката в гласа си.
– Снощи пих твърде много – промърморва той, проточвайки думите. – Освен това, не обичам дългите пътувания, комисарю. Имам среща с приятели.
– Те те търсят, идиот! Изчезвай от града незабавно! – крещи Волкан в слушалката, оглеждайки се нервно наоколо.
Но от другата страна се разнася само подигравателен смях.
– Влизам в тунела. Не ви чувам, комисар – казва Рустем с насмешка и безгрижно затваря телефона.
Волкан стисва мобилния си телефон в ръката, докато яростта и страхът се борят в него. Той знае едно – Рустем няма никакво намерение да напуска Истанбул. И това може да означава само едно… опасността се приближава бавно, но сигурно към Волкан.
Няколко часа по-късно Волкан отново идва в полицейския участък, видимо напрегнат. В стаята вижда само Ибрахим.
– Къде са Дуйгу и Али? – пита, усещайки, че ситуацията излиза извън контрол.
– Открихме адреса, където се крие Рустем Ердинч. Отидоха там – отговаря Ибо.
Волкан се олюлява, притиска слепоочията си, а сърцето му бие лудо. Той се отправя към архива, неспособен да мисли трезво.
– Какво да правя? Как да ги спра? – говори си Волкан. – Ако го намерят, всичко свърши…
Изведнъж му хрумва гениална идея.
Волкан, воден от отчаянието си, Волкан се отправя към близката улична телефонна кабина. Оглежда се нервно, преди да вдигне слушалката и да набере номер. Дълбоко поема дъх и променяйки си гласа започва да говори:
– Добро утро, госпожо Семра. Аз съм надзирателят в затвора Еркан Варол – съобщава хладнокръвно. – Дъщеря ви, Ясемин Коркмаз, се самоуби. Моля, приемете моите съболезнования. Можете да вземете тялото ѝ от моргата на болницата в Малтепе.От другата страна на линията се разнася задавен вик.
От другата страна на линията се разнася глух, задавен вик.
– Това е невъзможно! Ясемин не би направила такова нещо! – крещи съсипаната Семра, гласът ѝ трепери от отчаяние.
Но Волкан вече е затворил. Усмихва се самодоволно, убеден, че е спечелил още време.
Докато Волкан върши своята мръсна работа, Али и Дуйгу са на път към мястото, където, според информацията, се укрива Рустем. Внезапно Али получава обаждане от Султан.
– Али, Семра излезе от къщи! – казва разтревожено Султан.
– Как така излезе? – напряга се той.
– Някой ѝ се обади – обяснява Султан със загриженост. – Не каза нищо, просто хукна навън.
Дуйгу рязко се обръща към него.
– Какво става? – пита напрегнато.
Али ѝ хвърля сериозен поглед.
– Майка ти…
Думите му не са необходими, за да разбере, че нещо не е наред.
Али стиска зъби и обръща автомобила.
– Връщаме се – заявява без колебание.
Засега издирването на Рустем остава на заден план.
Но дали ще успеят да го намерят, преди да е станало твърде късно? И ще бъде ли разобличен Волкан?